Начало Новини Фотогалерии Карта на сайта За нас Членове Връзки Пишете ни  

Подбрано за Вас:

Екология: 5 материала Екология (5)
Любопитно планините: 0 материала Любопитно планините
Пирин: 6 материала Пирин (6)
Рила: 2 материала Рила (2)
Стара планина: 1 материала Стара планина (1)
Пътеписи: 24 материала Пътеписи (24)
търсене в сайта:
 
Ново:

Абонамент за в-к "Ехо"
Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин
Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2011 г.
Пътеводител за планината Беласица
ТЕПД "Ореляк" подкрепи издаването на нова книга за община Гоце Делчев

Последни коментари:

Конете на Демяница (7)
Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин (1)
Неделен фоторазказ от Пирин (5)
Митове и реалност за големите ски курорти в България, зимна олимпиада София 2014 , Банско и Супер Боровец (5)
Ком - Емине през лето Господне 2006-то ч. 2 (Дни 7-12) (15)
Ком - Емине 1995 г. ч. 2 (дни 11 - 24) (5)
" Голям поход " - ще го бъде ли? (7)
Пътеводител за планината Беласица (1)
Езерата на Пирин (3)
Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2010 г. (1)

RSS 2.0 Feeds
RSS 2.0

По олимпийски, или, барабар Петко с мъжете
пътепис от Пътеписи
публикувано от: nikolay, Николай
дата: 2009-12-21 16:45:05
показвания: 2927

Николай И. Даутов

ЧАСТ 1 – Ходене до средата – мъка-мъка!
Отдавна се подхвърляха идеи да отидем някой път на Олимп. Някои хора бяха ходили и разказваха колко било хубаво и стръмно, пък и доста снимков и пътеписен материал се беше прегледан в интернет. То едно е даваш идеи, друго да ги реализираш. Дойде му времето все пак някой да се нагърби с тази неприятна, меко казано, задача. Резервации, транспорт, събиране на група, сметки и т.н. Едни се отказват, други се записват, претенции всякакви, и въобще как да не се изпилят нервите на прецакалия се да поеме организацията.

Дойде си юли, и заплютия ден. Товарихме се скромна група 15 човека в бусче и рано-рано, 5-6 ч. сутринта, отпрашихме от Неврокоп към гръцко. Малко преди Аспровалта направихме кратко спиране за разни телесни нужди, кафета, цигари и прочее, след което продължихме по скучния път. Жегата бе напънала здраво и първите запотявания се появиха още като зяпахме закапали козарници накацали по обраслите с мизерна растителност околни планини и хълмове. Картинката се освежи когато зърнахме как морето поглъща водите на Струма. Профучахме край Солун, минахме моста на Вардар и преди обяд се изсипахме на един доста запуснат плаж южно от градчето Катерини.

По план график в организацията се предвиждаше 5 часа плаж. На мен тази идея ми се струваше еретична, но, глас народен, глас Божи! Преди да свърнем към плажа лелеяната планина се показа. Синкавия, грозен баир, изтапанил се над морето и обгърнат от непоносимата мараня бе за мен разочароваща картина. Помъчих се да сравня гледката с нещо което съм виждал у нас, но не успях да намеря подходяща прилика. Никога не съм изгарял от неистовото желание да ходя там, но ми беше любопитно. Панорамата обаче бе подтискаща. Да де, ама ще ходиш на Олимп бе, казах си на ум! И си отговорих: Е няма що, барабар Петко с мъжете, голям праз.

Още по-подтискаш беше споменатия плаж – камъни с малко пясък, боклуци, една каравана и до нея 15-20 чадъра и шезлонги, които бяха навързани със синджири. Не знам кой ще тръгне да ги краде тия нещастни плажни атрибути които не си знаят годините, ама айде. Групата цамбурна във водата и се омеша с местните дошли да се осолят в този ден. Останалите се приютихме под сянката на няколкото големи каваци близо до плажа, тъй като жегата бе отвратителна и изцеждаше силиците с всяка измината минута. Буса също се беше кротнал под каваците и използвахме момента да компенсираме ставането по нощите, барем да подремнем. Хапнахме оскъдно и се опнахме на седалките. Трудно се удрямахме в жегата, но все пак стана.

Тъкмо започнах да сънувам хладни пирински езера, тучни поляни и клокочещи потоци се събудих от някакво ломотене на съседски език. Отваряйки очи съгледах рошав човек, който си беше пъхнал главата във возилото и коментираше, доколкото го разбрах, колко хубав е буса и прочее неща. Езерата и потоците мигом се изпариха. Човека седна на една маса, поставена на поляна до близкото хотел-ресторантче и си дояждаше манджата преглъщайки с биричка. Решихме да идем при него и да сръбнем по една Кока-кола. Докато пиехме и се гледахме умно, дойдоха две лелки, които замъкнаха човека на някъде и останахме сами – двама човека. Докато чакахме започнахме да се озъртаме за нещо интересно наоколо. Единственото, което ме впечатли бе чертите на местните хора. Повечето бяха със светли коси, кожа и очи, а немалък процент като за тия географски ширини си бяха направо руси. Не се сдържах да прокоментирам, че са от нашите, ама вече бивши наши. По всичко личеше, че днес са в графата наследници на къдравите и мургавки древни елини. Дали някой помни нашенския език!?

Денят напредна и плажуващите пристигаха на порции към каваците при буса. Явно ще тръгваме вече. Види му се края най-после! След кратко лутане и коментари за плажа отпрашихме посока Литохоро – изходната точка за катерене на големия баир. Голяма казарма има там, голям плац. По шосето нагоре извръщахме глави да зяпаме морето останало ниско долу. На едно място от една крайпътна будка изкокна някаква жена и спря колата. Какво ли пък иска тая? Извади един тефтер, преброи ни като стадо – колко мъже, колко жени, от коя държава и прочее. Правят явно статистики някакви хората. Продължихме нагоре по пътя, който следеше склона на огромна бразда, напомняща ми донякъде кой знае защо Хамбарето в Алиботуш. Така докато най-после пътя свърши на един прашлясал паркинг. Стоварихме се, стегнахме багажа, заредихме вода и дружно изразихме готовност да започнем запланувания марш на скок до хижата която беше няколко часа по-нагоре.

Странни виждания за планинските пътеки имат тук хората. Наковали едни ми ти дървета напреки и спретнали едни огромни стълби. За мен лично тия стълбища бяха доста неприятни. Нито ходиш по нормално стълбище, нито както си трябва по пътека планинска както си му е редно. Въпреки сянката на гората, задуха бе отвратителен и тяпкането нагоре бе бавно и леко обезкуражаващо. Надежда се появи на един завой, където гръцкия климатик задуха, но радостта бе кратка.

По едно време се зачудих къде сме. Всеки втори срещнат бе българин, та поне имаше доволно лаф пътьом. Мощна 24 членна група от Сливен ни окуражи колко лесно се качва върха. Имаше и маратонци – тръгнали сутринта долу от паркинга, помляли Митика, и вече се връщаха за България. Разминахме се с хижарски коне и кучета тръгнали надолу за провизии и по едно време съгледахме една блага пейка, където се опнахме да почиваме. Заговорихме се със Свилен от Варна, с който се познавахме задочно, та стана драг мохабет барем половин час. След раздялата по залез слънце най-после се докопахме до хижата. Подробности за уредеността й са писани много, така че няма да задълбавам. Сляхме се с народа от всякакви държави и полегнахме. Имаше разни мнения кога да се тръгва на другия ден, но както и да е.


ЧАСТ 2 – А нагоре, а надолу – големите денивелации.
В 5 ч. телефона звънна за ставане. Измъкнахме се по търлъчки, за да не будим навалицата налягала по пейки, маси и всевъзможни места, обухме се и хоп пред хижата. Хапнахме по един сандвич и зяпнахме морето, снимайки първите отблясъци. След нас се измъкнаха и няколко човека от гръцка група. Оказа се че те са от бившите наши. Някъде по склона на връо се чуваше рев на животно и един от гърците започна да бичи стойки ослушвайки се посока рева. По едно време забеляза, че го гледаме с интерес и започна да повтаря – кацики, кацики. Гледаме го ние умно, чудим се какво приказва, та рекох да го питам:
- Какво е това кацики?
Гръка се усмихна и ме застреля фронтално отговаряйки:
- Дива коза!
- Аааа, дива коза, казах аз доволен.
Явно вчерашните ми наблюдения не са били напразни. Тука си има от бившите наши, че и помнят нашенския.

Останалите от групата още не бяха станали, затова двамка потеглихме нагоре. Движихме бавно, тъй като спирахме често за снимане. Няма начин, бързо щеше да ни настигнат. Побързахме леко само в началото, че да снимаме огретите току що Митко и Стефка (Митика и Стефани). По пътя излезе и ветрец, та чак стана студено по едно време. Разочарованието ми от грозния баир още не бе минало, но имаше нотки на оправяне. Грозотията, която гледах долу зачезна и се появиха приятни за окото гледки.

Малко преди в. Скала „бившите наши” ни застигнаха. Запознахме се с двама от разговорчивите – Тодор и Васил. Тодор бе приятен човечец и веселяк, а Василчо по-сдържан.
- Тодоре бе, много добре говориш български го ръчкам аз.
Той пък се хильоти хитро и отговаря:
- Ааа, яз не знам бе. Арна ли е пътеката?
- Арна е Тодоре, арна.
На Скала се опулихме. Най-после нещо което ми хареса и ми напълни очите. Красив циркус със стръмни ограждащо го откоси. Ей това е планина, ей, разгеле!

Моята дружинка има страх от високо, та взехме да се чудим какво да правим. Да продължа сам или да я мъчим заедно. В крайна сметка взехме грешното решение по мое давление. Куцо и сакато се покатерило, та ти ли няма да можеш! И се юрнахме към Митко. Бреее, лоша работа. Толкова бавно никога не съм се движил, ама от акъла ми е. Трябва да се подкрепя другарчето. Пътьом ни стигнаха Тодор и Васил, та внесохме леко утоляване на напрежението.
- Страшно ли е?, каза Тодор.
- А бе не е Тодоре, само малко, казах аз.
- Не е, не е, отвърна той.
Всилчо ми дишаше зад врата, не издържа и ме сръчка.
- Николай, чакайте да помина малце яз, бързам.
- Е, помини Василе, ще се видим горе.
- Да-да, горе сме.

Докато ние пълзяхме полека отзад се появиха първите от нашата група. Така стана че на Митко се качихме почти заедно. Хубава гледка имаше към Казана, Сколио, Стефка и Платото на палатките. Казаха че било плато на музите, ама аз само палатки видях. По едно време за появиха мъгели и подсказаха, че е време да слизаме. Драснахме по един параф в тефтера на връо и започнахме да му умуваме, че дружката отсече твърдо: „Аз по това място няма да се върна”! Еми то няма много места за слизане там. Наблизо се гледаше един стръмен и бездънен улей. Имаше маркировка. Явно от тука ще е. Васил развя гръцкия байрак набързо и с Тодор потеглиха на обратно. Останалите от нашата групата се бяха изпоотказали предвидливо и до баш върха се метнахме само половината в крайна сметка. Като гледам ако бях сам, разтоянието от Скала до Митко можеше да го мина за 40-45 минути в двете посоки, но двамата бе друго. Само качването бе час и кусур. И слизането ще да е в тия рамки си казах, гледайки улея. С останалите уж се разбрахме за срещата долу, ама се оказа, че нещо не сме се доразбрали. Те щели да ядат на Скала така че ще се срещнем. Тъй де!

И както се казва, пак останахме двама. Нарамих аз двете раници – едната на гърба, другата в ръка и заслизахме. Със свободната ръка се крепях са камъните и помагах на дружката. По средата на улея срещнахме катерачи. Пичовете надянали едни каски, едни чудесии и драпат нагоре. Имаше и инструктор, който ги хокаше че не стъпат правилно и не подбират удобните хватки. Странна гледка бяха. То и ние май бяхме странна картинка, понеже ни гледаха с недоумение. После на хижата разбрахме, че това бил улей за катерачи та ми стана ясно какво са си помисли като са видели оня ненормалния с двете раници и ортака, без оборудване, да слизат там.

С голям кеф най-после стъпихме на мазната пътека водеща за платото на палатките. Отдъхнахме със задоволство, пихме олимпийска вода, като гарнирахме с българска краставица, след което хванахме към хижата. Отново напъна жега, а и водата бе накрая та ходехме осушени общо взето. На едно място полафихме с един грък, който ни обясни как днес би на 7-8 върха посочвайки ни ги. Голямо тичане е паднало бе! Каза че ни следил цял ден. Още сутринта ни чук как тихо минаваме покрай пейката където е спал и че сме били културни, че не сме разбудили навалицата.

Разгеле стоварихме се на пустата хижа капнали. Хубаво, ама нашите ги няма. Брех, си казахме, толкова ли дълго са обядвали, че още ги няма!? Еми да ги почакаме. Голямо чакане падна – 2 часа. Питахме хората, но всеки вдигаше рамена и казваше не сме видели българи. Хижарката каза, че не видяла да тръгват, но имало багаж оставен и го нямало сега. Яснооо, слезли са, барем хабер да бяха оставили тез хора! Айде и ние надолу. Пътьом нищо интересно изключая няколко негри. Остави расата, ами и бяха облечени като свещеници или монаси. Странна картинка, и весела. Крива работа е тая планина. Нийде няма обхват на телефоните. Изръчках сите елински оператори белким набарам някой да звънна на останалите, няма братче, цял ден се мъчих. Много се ядосах и им теглих една.

В крайна сметка се събрахме на паркинга, по-малко радостни и повечко сърдити един на друг. Не остана почти никакво време за почивка и преобличане та потни поехме в задуха към България. По пътя нищо особено. Спряхме на някакви еко-тоалетни край магистралата. Нужниците воняха здраво и никой не утоли нуждата си вътре май. За сметка на това наблюдавахме красива дъга, тъй като над близкото езеро, наричано от комшиите Волви, по името на едно от селцата край него, валеше. Дъждът и дъгата след него се движеха много интересно. Пътьом ледовете се разтопиха, сръдните минаха и както се вика: „Пляснахме с ръце и се прегърнахме по случай хубавото ходене”.

Ами това е. Бих умозаключил, че Олимп в моите очи не е лоша планина, има какво да се види, но нещо аз не останах с кой знае какви впечатления. Нещо не ми грабна окото както очаквах и едва ли скоро ще се наканя да ида там отново.

Снимки от мероприятието може да видите във фотогалерията Олимп

публикувано от: Николай
дата: 2009-12-21 16:45:05

Добави коментар
Иконка: смени иконка
Име:
e-mail:
e-mail адресът ви не се показва
Web-сайт:
Коментар:
КОД:
ВНИМАНИЕ!
С цел да се избегнат автоматизирани съобщения въведете в полето горе числото: 343
Туристическо, екологично и природозащитно дружество "ОРЕЛЯК", Гоце Делчев, 2004-2017

Всички права запазени. Никаква част от материалите и снимките по този сайт
не може да бъде копирана и използвана без изричното съгласие на ТЕПД "Ореляк".
За повече информация и допитвания по въпроса, се свържете с нас на адрес: oreliak@gbg.bg
e-mail: oreliak@gbg.bg