Начало Новини Фотогалерии Карта на сайта За нас Членове Връзки Пишете ни  

Подбрано за Вас:

Екология: 5 материала Екология (5)
Любопитно планините: 0 материала Любопитно планините
Пирин: 6 материала Пирин (6)
Рила: 2 материала Рила (2)
Стара планина: 1 материала Стара планина (1)
Пътеписи: 24 материала Пътеписи (24)
търсене в сайта:
 
Ново:

Абонамент за в-к "Ехо"
Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин
Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2011 г.
Пътеводител за планината Беласица
ТЕПД "Ореляк" подкрепи издаването на нова книга за община Гоце Делчев

Последни коментари:

Конете на Демяница (7)
Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин (1)
Неделен фоторазказ от Пирин (5)
Митове и реалност за големите ски курорти в България, зимна олимпиада София 2014 , Банско и Супер Боровец (5)
Ком - Емине през лето Господне 2006-то ч. 2 (Дни 7-12) (15)
Ком - Емине 1995 г. ч. 2 (дни 11 - 24) (5)
" Голям поход " - ще го бъде ли? (7)
Пътеводител за планината Беласица (1)
Езерата на Пирин (3)
Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2010 г. (1)

RSS 2.0 Feeds
RSS 2.0

Ком - Емине през лето Господне 2006-то ч. 1 (Дни 1-6)
пътепис от Пътеписи
дата: 2006-09-11 15:32:54
показвания: 14621

След чудесния пътепис по маршрута Ком-Емине на Ясен, Ви представяме още един за този маршрут "класика" на България. Фотопътеписът ни бе любезно предоставен от нашия приятел Георги, на когото сърдечно благодарим. Пожелаваме му все така да изживява незабравими мигове в българските планини!

Георги Маджаров

ПОДГОТОВКАТА И ТРЪГВАНЕТО КЪМ ВРЪХ КОМ

Походът от връх Ком до нос Емине! Каквото и да кажа за този поход, вероятно ще повторя думите на някой преди мен. Дълъг, тежък ..... за някои хора безумен, за други - "каляване в боя", за трети - тренировка .....

За мене тази година трябваше да направя опит номер две за изминаването на около 720км по пътя към морето! "Целта не е в края на пътя, целта е в самия път", както е казал Конфуций. Моите цели бяха няколко - някои ясни и чисти като утринна роса, други - мъгляви и разсеяни, неясни цели. Каквато и мъглява и неясна беше самата подготовка. Уж вече зад гърба ми беше опита от миналата година, уж грешките бяха ясни, но такова лудо и шантаво тръгване за голям преход досега не бях правил.

Първо, началото трябваше да е на първи юли. Но заради належащи проекти в службата, отпуската ми първоначално се поотложи, а по едно време усетих как до началото на септември аз няма да почивам. По тази причина първоначалния план пропадна (извинявай, Ники, вината е моя). В крайна сметка аз получих така жадуваните две седмици и на 14 юли тръгнахме за Петроханския проход.

Второ, самата подготовка. Никакви походи заедно с групата, никакво сработване. Осланяхме се само на приятелството и мъжката дума. Това е. Два написани мейла: кой какво да вземе в раницата си и примерен план за 10-13 дни, за които трябваше да изминем прехода, т.е. 13 дни, но в главата ми зрееше мислъта за намаляване времетраенето на похода. Нека остане и повече време за море де ....

Групата: аз и Васко. Човекът, който не успя миналата година да се включи с мен и Ира в злощастния опит за Ком - Емине. Човекът, когото с чиста съвест мога да нарека един от най-добрите ми, стари и верни приятели. С две думи - пич и половина!

Голямо БЛАГОДАРЯ на Милена за помощта, която оказа при самото тръгване, а и по време на похода винаги беше приятно да се чуем и да научим неща за светския живот в София

И така, на 14 юли, в 17.40 аз вече изхвърчах от офиса и тичах към мястото на срещата. Васко беше пристигнал от Пловдив, Милена също се появи, натовари ни в колата и отпрашихме към Петрохан. Предстоеше ни едно живописно пътуване с бясна скорост и пропуснати завои, веселба до дупка.

Целта беше да спим някъде около връх Ком и на другия ден да тръгнем рано от върха. Както миналата година. Е, сега стана малко по-различно. Посетихме една кръчмица на прохода, хапнахме, пийнахме биричка, помотахме се порядъчно и бавно-бавно по някое време тръгнахме нагоре.

Много бавно се върви след тази бира, еееееееееееееей!

Стъмни се. Ние маахме по пътя нагоре, от време на време го изпускахме, после пак го намирахме. И така, докато по едно време в непрогледния мрак започна да ръми лек дъждец. Само това ни липсваше! Ужас! Решението дойде веднага: опъваме палатка и лягаме да спим! Сутринта ще станем в 4.30, ще се качим до върха, който е някъде там в тъмното и тръгваме по страшния, но славен път към морето. Милена веднага изпищя: "Абе вие луди ли сте бе? Как ще ставаме в 4.30!? Че утре е събота! Ходете вие до върха, аз ще си спя тук!"

Междувременно дъждът спря, ние нагласихме часовниците и заспахме в очакване на утрешния ден. Някъде там, преди Върха, в тъмното. Предстоеше ни дълъг път, изпъстрен с най-различни приключения. Път, който щяхме да пробваме да изминем. От връх Ком до нос Емине. 720 км.

За мен този поход носеше огромен психологически и емоционален заряд. Цяла нощ пред очите ми се редяха спомени от предния опит. Вятърът, който се опитваше да откъсне палатката ни на връх Ком; росата и мокрите треви и хвойни под върха; раните и мазолите на вечерта, когато спряхме над Тръстеная; хълмчето, на което стана нещо с коляното на Ирина; изкачването на Мургаш; липсата на вода, тежките раници. Но също така и усмивката, веселите моменти, самото изживяване.

Този път трябваше да успеем. Съвсем ясно казах на Васко, че вариантите за мен са два: единият е да стигнем до морето, а другия е да падна някъде и да не съм в състояние да се движа. Няма отказване, няма болка, няма умора - ако ще целия да бъда в кръв, но ще пристигна на Емине, ако ще този път всички нокти да ми паднат, НО НИЕ ЩЕ БЪДЕМ НА ЕМИНЕ!


ДЕН ПЪРВИ: Посока - ИЗТОК!

Часовникът звънна в 4.25.
- Васко, хайде, трябва да тръгваме!
- А, сега ставам, след 5 минути съм готов.
Помотахме се 15-20 минути, Милена отказа отново да дойде с нас на Ком и ние тръгнахме нагоре.
Усещаше се, че пак има много роса по тревите, дано опазим поне малко краката си сухи. Мракът започваше леко да избледнява и силуетът на връх Ком се очерта ясно. Не следвахме пътека - такава просто нямаше. Целта беше нагоре и ние вървяхме нагоре. В далечината се видя кол и тръгнахме към него. Така ще излезем на пътеката и няма да газим в тревата.
Видяха се светлините на Берковица, а после и на Монтана. Ние бяхме на пътеката на билото, която трябваше да ни изведе на паметника на Вазов на връх Ком


с думите му от "На Ком":

"Оттук окото волно, преграда не намира.
Вселената пред мен, покорно се простира
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми!"

Взехме по камъче от върха, направихме си снимки за спомени тръгнахме към "базовия лагер".

Мракът си тръгна и стана светло:
Обърнахме погледи към връх Ком


казахме му "чао" и продължихме надолу. Толкова надолу, че чак се оляхме. Уж за 45-50 минути се качихме до върха, а сега ходим повече от час и палатката я няма. Баси ужаси! Как може да сме такива тъпаци, че не може да си видим палатката! А уж е светло ....

И се започна едно търсене, едно псуване, едно крещене ..... Милена никаква не се обаждаше.

След повече от час търсене, най-накрая видяхме палатката. Била е в една долчинка, която се крие при слизане от върха и затова не сме я видели.

Събрахме палатката и тръгнахме надолу. С почти два часа закъснение. Ееех, мама му стара .... Ако така ни върви до края, то ще е един преход ...Поне беше красиво.
Спрях да поснимам:


Я да настигна другите, че и без това сме много назад, та не трябва много да се прехласвам по цветя и гледки.
Ха, ето ги и другите!


На прохода се разделихме с Милена, тя си тръгна към София, а ние поехме в гората към хижа Петрохан. Стигнахме хижата, кратка почивка, преобличане, аз сложих хвърковатите сандали и атакувахме билото. Прогнозата за времето, както миналата година, не беше добра за първия ден. Трябваше до обяд да слезем от билото към хижа Пробойница, която както ни каза хижаря на х.Петрохан, не работи. Не ми се искаше да ни свари бурята на Тодорини кукли. Че ако загърми и затрещи там, ще е страшничко. Затова без много размотаване, със стегната крачка тръгнахме нагоре.

Изкачихме билото. Васко зяпа някъде в облаците.


Не че нямаше какво да се зяпа!


Видяхме в далечината силуетите на двама души с раници. "Я, туристи!' - възкликнахме. Миналата година в този район имаше само боровинкаджии. А туристите изчезнаха нанякъде.

Вече трябваше да слизаме от билото. Спряхме да починем и да хапнем, нямаше опасност за 30 минути да ни хване бурята. После надолу, после в гората и така до неработещата и запечатана хижа Пробойница.


Когато стигнахме пред кметството на с. Губислав, заваля. Както миналата година. Нима всичко пак ще се повтори? Пак ли по асфалта надолу ще ни пере дъжда? Пак ли трябва да изживеем всичко отначало?

Лакатнишките скали


Поваля, поваля и спря, а ние трамбовахме по пътя за село Лакатник. Пътя, който миналата година ми се видя безкраен. Пътя, на който имах чувството, че ще умра. Сега направо летяхме. Минахме транзит през селото, без да спираме, без да почиваме, просто крачката си вървеше. И така, до Тръстеная. Там заредихме с вода. Знаех, че следващото място с вода е доста далече, тъй че трябва да имаме вода.

Минахме покрай езерата-рибарници на свечеряване


и продължихме напред.

Колко е хубаво да знаеш пътя! Нямаше го лутането от миналата година в търсене на маркировката, директно отцепихме по пътя към Лескова. Минахме покрай "крепостта" под съпровода на един наследник на баскервилското куче, който чинно ни следваше с готовност да ни налети. Не знам какво го отказа - дали му се сторихме кльощави и недостатъчни за вечеря или пък щеките го накараха да размисли. Според мен, щеките можеха да му послужат за клечки за зъби. Е, ако беше зимно време, защитата щеше да бъде поета от Негово Величество Пикела, та тогава зор щеше да види това кучище. Отдалечихме се на безопасно разстояние, походихме още малко и като навлязохме в гората, спряхме за първа вечеря.

След вечеря следваше проверка на пораженията. Аз нямах нито една раничка, нито един мазол! А миналата година имах чувството, че ще умра! Даже не се чувствах изморен. Васко май беше поизморен, но нямаше кой-знае какви симптоми за сериозни проблеми. Оплака се, има леко протриване на някои пръсти и .... о, ужас! Колко съм тъп! Как може да забравя да взема лепенките и превързочните материали! Ееех, мама му стара! А те си стояха на масичката до раницата. Така си и стояха, когато се върнах . Ще стоят, какво да правят - като няма кой да се сети да ги сложи в раницата, ще стоят на масата. Дано да не се наложи да ползваме лепенки ....


ДЕН ВТОРИ: Мисията невъзможна – планът е осуетен!

Цяла нощ ни притесняваха комари, едва на сутринта изчезнаха. Може би трябваше да опънем палатката. Успахме се. Дето се вика, слънцето ни завари по бели гащи:


Закусихме и в 6.10 тръгнахме. Добре познатия път към х.Лескова.



Оттук надолу започна слизането надолу към гората и надясно за хижа Лескова. Спряхме за почивка, подкрепихме се с един пакет бисквити, пийнахме вода и тръгнахме към Мургаш през гората. Какъв ужас изживявахме тук миналата година ....

Натъкнахме се на гигантски мравуняк. Тук явно мравките не си поплюват много-много.


Започнаха една поредица от слизания и качвания и така до късния следобяд до връх Мургаш.Поне посоката е ясна:


Водата намаляваше, но и мястото с поточетата наближаваше. Спокойно, вода ще има. Но следващата вода е до една беседка почти до прохода Витиня, където трябва да стигнем до вечерта. Ще спим някъде на прохода и сутринта ще тръгнем към Арабаконак. И така, бавно и славно, стигнахме поточетата. Наляхме вода, починахме и продължихме напред. По пътя пак срещахме разни мотористи, които си правиха офроуд по старопланинските пътища. А нашата конретна цел стана вр.Мургаш:


Изкачихме върха, спряхме за почивка. Вече се чувстваше тежестта на раниците. Но вятърът ни подканяше да не се заседяваме много на върха, ами да вървим напред. И без това времето напредваше, трябваше да ходим по тъмно, по-добре да тръгваме – ще си почиваме слизайки.

Стигнахме до говедарника на Зла поляна. Там се виждаха някакви хора.

- Добър вечер! - подвикнахме ние.
- Добър вечер, момчета! Елате седнете тука, починете си малко.
Ами да седнем, защо да не седнем. Отидохме, поседнахме. Имало ловен празник и някои ловци останали в говедарника, хем да си продължат празника, хем да внесат малко раздвижване в делника на говедаря.
- Ще пиете ли по ракия?
- Абеее ..... малко сме изморени за ракия, некакво безалкохолно ако има или малко биричка ...
- Е па има, как да нема. Ето ви чаши, хайде наздраве!
И пихме по бира, после по ракия. Стана ясно, че няма да продължаваме към прохода. Ще се спи в краварника. Хапнахме, пийнахме, повеселихме се.
Говедаря беше особено колоритна личност. Един дядо, на който му бяха останали само два зъба и с тях имаше най-жестоката усмивка, която някога съм виждал. Съжалявам, че не си направихме снимки за спомен. Нищо, следващия път. Добре е човек да си оставя вратички за завръщане на някое място след време.
А трябваше да се спи, че сутринта ще ставаме в 4 часа.


ТРЕТИ ДЕН: Преминаване в Средна Стара планина

Сутринта станахме в 4. Нямаше оправяне на раници, нямаше събиране на палатка. Оправихме леглата в говедарника, казахме “чао” и се изнизахме бързо-бързо. Хванахме пътечката към Витиня.

По едно време в тъмното отсреща към нас гледаха две очи. “Вълк!”-помислих си. Да, ама не – сърна! Ама след цяла вечер разговори за вълци, само за вълци си мислехме. Продължихме напред. Някъде зад дърветата се видя изгрева:


И както си вървяхме по пътя, изведнъж в храстите се изгрухтя! Четири-пет прасета профучаха нанякъде! Добре, че не решиха да тръгнат към нас!
Събудихме се окончателно. Диви прасета! И то толкова близо!

А малко по-надолу видяхме и тези животинки:


Стигнахме до беседката с водата. Спряхме да закусим. Май доста бавничко се движихме. Споделих тези си мисли с Васко и решихме, че оттук нататък ще се стремим да ставаме към 4 часа. Умората ще се натрупва, тъй че налудничаво е да си мисли човек, че по-нататък ще навакса. По-нататък може само да се изостава. Още повече, че имаме голяма част от маршрута, която е напълно непозната.

На прохода Витиня заредихме с вода и тръгнахме по пътя който се указваше от табелата:


Стигнахме до отбивката от пътя вляво и хванахме по добре познатата пътека по оградата на ДДС”Витиня”,докато отпред се видя Арабаконашкия проход с паметника на Александър Втори:


Почивка на паметника и отново на път през гората и така до хижа Чавдар. Хижата се ремонтира, но въпреки това приема посетители. Аз лично стискам палци ремонта да завърши колкото се може по-скоро. Хижаря е много любезен и отзивчив човек. Само добри думи мога да кажа.

Хапнахме на хижата и тръгнахме към билото. Хижаря тръгна с нас, понеже обещал да наглежда едни коне нагоре, та дойде с нас да се поразходи до връх Баба.


Малко снимки за спомен пред паметника, отбелязващ трагичната гибел на над 800 души, застигнати от суровата декемврийска зима на 1877 година, предвождани от ген.Дендевил.


Черния път, тръгващ от Кашана, вече стига до връх Баба. Както разбрахме, мина “Елаците” си строи ветрогенератори горе и затова има път. Очаквахме всеки момент да загърми и затрещи, да запука отвсякъде. Облаците се бяха схлупили над нас и небето беше черно.


Стигнахме прохода Кашана. Мястото, където миналата година прехода приключи. Хапнахме набързо, починахме си и преминахме от другата страна. Вече бяхме в Средна Стара планина. За по-малко от три дни минахме Западна Стара планина – най-късата част от Балкана. Мислено си направих сметка на плана: щом за 3 дни минахме Западна, за Средна Стара планина оставяме 5 дни и за Източна – 4. Значи за 12 дни ще стигнем до морето. За загубвания и лошо време оставяме един ден – стават 13 дни. Идеално! Ще има и 2-3 дни за моренце! Хайде, атака, Васко! И тръгнахме нагоре от прохода.


Свечеряваше се.


И духаше ужасен вятър. Наложи се да слезем от билото. Веднага ми мина през ума идеята за зимен поход по това трасе. При този вятър ще е доста екстремно. И зловещо.

Сега ние слязохме в гората, като вече скрити от вятъра обърнахме внимание на огромните боровинки в района. Здраво плюскане падна. След това падна яко търсене на що-годе равно място за бивак. Накрая набедихме един наклон за равно място, опънахме палатката, подпряхме я в едно голямо дърво и се намърдахме вътре. Ясно беше, че няма да готвим. Просто под наклон 40 градуса едва ли газовото котлонче щеше да стои изправено. Хапнахме луканка с кашкавал и се натръшкахме в чувалите.


ДЕН ЧЕТВЪРТИ: Мъглата и лутането. Зеленият път.

Сутринта станахме в 4.30. Никога не бях спал под такъв наклон. Ако това снощи можеше да се нарече изобщо спане. Закусихме, събрахме бивака и тръгнахме нанякъде. По-точно на изток и леко нагоре, за да излезем на билото. В крайна сметка се забихме в една мъгла, където имах чувството, че обикаляме един връх няколко пъти. Накрая седнахме и чакахме мъглата да се вдигне. За 2 минути мъглата се поразкара, видяхме на отсрещния склон хижа Свищиплаз и тръгнахме да слизаме от върха, който и да беше той.
На Свищиплаз кратка почивка, редуциране тежестта на раницата на Васко след изяждане на фурмите му и отново към билото. Поглед към равнината:


И отново падна мъгла. Тук-там имаше някаква маркировка, която по едно време си стана стабилна синя маркировка. “Мамка му! Това трябва да е за Паскал!” Дааа, бях прав. Хайде пак нагоре!


Стигнахме до останките на х.Планински извори. Там ни посрещнаха особено неприветливо някакви пастири или бракониери, или каквито и да са били там хора. Въпреки вятъра, мъглата и студа, ясно беше, че не може да останем там. А вътре беше топло и уютно в стаята, в която влязохме. Хижа Ехо беше далече. Е, няма начин – ще се ходи!
От Петте чучура се запасихме с вода


и продължихме по “Зеления път” нагоре. Следваха поредица от върхове и хълмчета, които трябваше да изкачим:


Това беше една нескончаема поредица от зелени тревисти върхове. Тетевенска Баба, Булуваня, Братаница ..... върхове, все по-високи от 2000 метра надморска височина, които ясно очертаваха Главното Старопланинско било. Дори в гъстата мъгла, която ни съпътстваше почти през целия ден, нямаше как да тръгнем встрани. Стигнахме Старопланинското Конче:


Облаците си стояха, долу в низината грееше слънце, а ние трябваше да продължим към вр.Вежен.


Вежен е изкачен, подминахме и пътеката, слизаща към град Клисура. Пред нас беше вр.Юмрука.


Решихме, че ще спим на хижа Ехо. Идеята за ходене по тъмно до Козя стена отпадна. Васко получи първи симптоми на умора. И то май сериозно се беше изморил. Видя се връх Кавладан с х.Ехо на югозападния му склон:


Още малко остана. Да, ама не! Пак тези боровинки! Кеф, кеф, кеф! Пак се отплеснахме! Пък и закъде да бързаме, движим се в план, може да си позволим кратко изоставяне. Засега. Слънцето залязваше и ни подканяше да се прибираме към хижата. Трябваше да походим още малко, а вече никак не ни се ходеше. Умора, боровинки, мързел ....
Стигнахме параклиса.


Аз снимах хижата на фона на залеза и се отправихме към нея.


Настаниха ни вътре, набързо сготвихме един пакет с някакви тестени неща, които пролетта мъкнех в раницата си по Ерджиес и Анадола, но им е било писано да бъдат изядени на хижа Ехо. После се поизмихме и хайде по леглата.


ПЕТИ ДЕН: Васко има нужда от почивка

Пак се успахме. Този път яко. Уж трябваше да станем в 4, но леглата ни се видяха вълшебни. В крайна сметка, след закуска, в 6.10 тръгнахме от хижата. Лошо, много лошо! Никаква дисциплина няма в този колектив. Слънцето блестеше в очите ни. На слизане от Кавладан, Васко сподели, че не се чувства добре.

- Гьоко, ходим до Беклемето и там ще видим какво ще правя. Вчерашния ден ми дойде много.
- Какво имаш предвид?
- Ами ако се чувствам добре – продължавам. Ако не – слизам долу, почивам си и утре вечер се срещаме някъде по пътя. Ти докъде мислиш, че може да стигнеш утре?
- Хм, божа работа. Шипка, може би ....

Продължихме по пътеката за Козя стена. Кратка почивка на хижата. Май че на Васко ще му се размине слизането.Обърнахме поглед назад и поехме по пътя.


А някои ни наблюдават с интерес:


Стигнахме Троянския проход и Беклемето. Васко каза, че продължава! Ура! Ето това е наистина една добра новина. Следваща цел по пътя – заслон Орлово гнездо.


Стигнахме хижа Дерменка. Подминахме я без да се отбиваме в нея. В далечината се показа връх Амбарица. Някъде преди него, в подножието му, беше хижа Добрила.


На Добрила трябваше да имаме пакет с храна, който Васко беше оставил седмица преди да тръгнем. С оглед багажа, който носехме и изядената от нас храна, можеше и да го няма този пакет. Тъкмо почнаха да олекват раниците и пак трябваше да ги пълним.

Васко пак започна да размисля дали да продължи. Започна да се оплаква от сухожилие. Лошо ... Това може и да е края на похода за него.

Аз пък си загубих полара. Добре, че се усетих навреме. Това беше топлата ми дреха и ако останех без нея, щеше да падне едно мръзнене. Трябваше да се върна да я потърся по пътя. Васко остана да почива, оставих раницата при него и тръгнах обратно по пътеката. Голям кеф да ходиш без раница, от мен да го знаете! Направо се затичах от радост. Та даже не можах да взема един завой, подхлъзнах се и бум – право в едно борче. Леко охлузване на коляното и китката, тихичко се препсувах заради некадърността ми и продължих назад по пътеката. Полара го намерих, където си и мислех че е. На мястото, където се преоблякох, не го бях закопчал както трябва и той се е изхлузил. Върнах се обратно при Васко и заедно продължихме в гората. Стигнахме Добрила.


Там хижаря Наско ни даде пакета с храната, седнахме да починем, да хапнем, да побъбрим. Васко реши окончателно, че спира тук. Ще се наспи, ще отпочине, на другия ден слиза долу и с някакъв автобус се придвижва до Шипченския проход. Дано за ден и половина да се възстанови, иначе лошо. А сме на средата на пътя. Ама Васко е пич, няма да се откаже! Сигурен съм в това.

Аз се поизбръснах малко, поизкъпах се, приведох се в приличен външен вид и в 17:15 тръгнах към връх Ботев. Наско спомена, че Станислав е тръгнал рано сутринта за х.Тъжа, така че аз прецених, че ще го видя на Мазалат в подготовка на похода 100х24. Захапах нагоре към връх Амбарица:


Вятърът се усилваше и усилваше. Разминах се с някакви хора, които ме увещаваха да се върна да спя на Добрила. Късно било, не знам си какво. Как ще е късно бе, хора? Пет часа е. До осем трябва да мина по ръбчетата на Купена и Кръстците и после – пей, сърце! Не ми пука докъде ще стигна, мога навсякъде да спя. Теренът ми е до болка познат, времето е страхотно, Наско каза, че прогнозата за следващия ден е убийствена жега, няма да вали, няма да трещи .... И сам воинът е воин!

Спомних си една песен, в която се пееше

“Но высокая в небе звезда
Зовет меня в путь …”

С всеки изминал миг песента се усилваше и усилваше. Кънтеше в главата ми, заедно с вятъра. Адреналинът се покачваше. Изкачих Амбарица. На слизане се видя ясно Купена:


А “леко подухващия вятър” се опитваше да бутне от билото. Едвам се държах на крака. На моменти утихваше, за да ми връхлети след миг още по-силно и по-яростно. Мислех си:”Само още веднъж ме пусни, бе ветре, обещавам, че няма да правя повече глупости!” А вятърът си свиреше:”Абе ти и предния път пак така каза!” И докато мислено си говорех с вятъра, дойде въжето. Прибрах щеките и набързо изкатерих върха. Последва бавно и внимателно слизане от него, секунда отдих сред цветята и напред към Кръстците. Дотук – 1.50ч. Сега внимателно трябва да премина този участък, защото вятъра пак усили, аз бях изморен и леката загуба на равновесие, можеше да ме свали няколкостотин метра надолу в потрошен вид. Все още ще е светло, само това да премина, пък после ще стигна някакси до заслон Ботев. Тъкмо да видим как е ремонтиран.


Вече бях излязъл на заобленото било, което щеше да ме отведе към Ботев, когато слънцето се скриваше зад Купена, а отсреща стоеше връх Ботев. Първенецът на Балакана.


“Но высокая в небе звезда ....” пеех с пълни сили и крачех напред. Чувството е неописуемо. Здрачава се, звездите изпълват небето, вятъра поутихва, природата заспива, а ти крачиш по пътя сам. Пътя, който трябва да извървиш. Пътя, който не знаеш къде е края му. И дали изобщо Пътя има край ....

Стъмни се. Аз заслизах бавно към заслон Ботев. Все още различавах силуетите на коловете в тъмното. По едно време сложих челника. Мислех си: “Сигурно има човек на заслона, ако е сам е заспал. Нека светя, че да не го стресна”.

Но наближавайки заслона, ясно чувах музика и как някой пее “Имала майка едно ми чедо”... Заслушах се – акордеон. Не, не си въобразявам, ясно се чуваше звука на акордеон. Чух вик откъм заслона: “Ехооо, тука сме”, видях примигване на светлина. Пристигах в разгара на купона:


Починах си, настаних се удобно, хапнах, пък се включих в купона. Попяхме, посвирихме, развеселих се доволно. Нямаше обхват, за да звънна на Васко да предам, че всичко е о’к. Към 0:30 часа, реших, че трябва да се ориентирам към заспиване. Все пак групичката утре ще ходи до х.Рай, а аз съм към Шипка. Те ще спят докогато си искат, а аз в 5 трябва да съм на път. Пожелах весело докупонясване и се оттеглих да подремна малко.


ШЕСТИ ДЕН: И сам воинът е воин!

Събудих се към 5 без 15. Всички сладко си спяха. Тялото ми категорично се възпротиви да става толкова рано. Та аз почти не бях спал! Но все пак трябваше да стана. Слязох бавно от нара, отидох в столотата, събрах раницата, измих си лицето, пийнах глътка-две студена вода, за да угася пожара и тръгнах.

“О, Господи! Как може да си толкова жесток?! Може ли деня на човек да започва с изкачване на връх Ботев?! С какво толкова съгреших, че така ме наказваш?”

Вървейки бавно по стръмния път нагоре, си мислех, че предния ден ходенето ми спореше повече. Сега нещо не беше в ред. Имаше нещо странно. Ами как да няма – забравил съм си щеките!!!

Оставих раницата си на около 1/3 разстояние от заслона до върха и се спуснах бързо долу. Никой не прояви симптоми, че ще трябва да става. Почиваха си хората. Аз си взех щеките и тихомълком се изнизах за втори път от заслона. Стигнах си раницата, метнах я с отработено движение на рамо и без да спирам продължих към върха.


Почти на разсъмване бях на върха. Най-високото място, през което трябваше да мина повреме на този поход. 2376 метра! Връх Ботев! Горе беше пусто. Нямаше буден човек. Само вятъра свиреше по ъглите на сградите горе. Надявах се да пийна чайче и да закуся, но уви – хората спят! Продължих по коловете надолу към заслон Маринка. Вятъра тук бръснеше като за през зима. Завих си главата с една блуза и продължих да слизам бързо към заслона. Имаше животни, които кротко си пасяха наоколо:


На Маринка спрях за 10 минути, подкрепих се набързо с фурми и слънчогледови ядки, разсъблякох се и тръгнах по пътя към хижа Тъжа. Само преди 20 дни бях минавал по този път. Изобщо не се стремях да следвам маркировката. Но въпреки всичко, не се чувствах много добре. От снощното слизане към заслон Ботев, ми се бяха протрили пръстите на краката. “Дано Васко да е купил лепенки”, помислих си. Но в същия момент се сетих, че Наско вчера ми даде малко лепенки, та спрях да се “облепя”.
Слънцето напече. Днес ще е особено гореш ден. И като си представя пътя до Мазалат, направо ми прилошаваше. Показа се хижа Тъжа:


Пак слизане. Днес не ми спори слизането. Май наистина умората си казва думата. Не ми се ходи, спирам честичко за почивка. На Тъжа ще спра за малко повече, за да хапна стабилно – може би това е проблема. Не мога постоянно да карам на ядки и сушени плодове.

Отивам на хижата и ето – изненада! Станислав! Не е тръгнал чак толкова рано и го настигнах още на Тъжа.

-Здрасти, как сме?
-А, Гьоко, привет! Накъде?
- Хм, добър въпрос .... По принцип съм тръгнал за нос Емине. Ти си към Мазалат, предполагам?

Поприказвахме си. После Станислав тръгна бавно надолу по пътя. Аз останах да си почина. Наистина тази сутрин нещата не бяха, както би трябвало да бъдат. Може би това е преломния момент. Идва Моментът, който ще реши нещата. Дали ще стисна зъби и ще продължа напред или ще се предам.

Похапнах, поотпочинах и съпроводен от лая на кучетата Тъжа и Балкан, аз се изтеглих към пътя. Бавно, бавно, покрай реката ..... равното свърши и започна изкачването.

Постепенно излязох от гората и пак бях на билото. Шурците не спираха своята песен, слънцето напичаше все повече и повече, а пътя не свършваше. Ох, само да стигна Мазалат. Този път ми се видя безкраен.

Стигнах до мястото, отразяващо гибелта на поредния буден българин – дядо Филю от с.Кръвеник, обезглавен от турците по време на Априлското въстание.


Отдясно се издигаше масива на Триглав. Огромен, величествен, могъщ. От време на време прибягваше по някое облаче, от което получавах сянка и глътка хладен въздух, след което жарките лъчи на слънцето отново ме обгръщаха. “Хехе, тази година походът 100х24 няма да е в дъждовно време, както предните години”, помислих си. Беше красиво. Пълно с цветя, навсякъде се носеше аромата на високопланински пасбища и щурците с пълни сили свириха. В главата ми се завъртя една песничка, която снощи също беше изпята на заслона:

“... и ний вървим, вървим, вървим нататък,
и няма край, и няма край нашир и длъж!”

И изведнъж – змия! Спокойно се беше свила на топка на метър и половина пред мен, върху една хвойна. Замалко да мина през нея. Това беше знак, че оттук нататък трябва много да се внимава. Ако я бях настъпил и тя успееше да ме охапе - походът свършваше тук! Достигнах вече района на Пеещите скали.


Пристигнах на Мазалат. Поизмих се на чешмата отвън и седнах да почина. Отново се видяхме със Станислав. Чух се с Васко по телефона, разбрахме се, че твърдо ще се чакаме вечерта на Шипка. Няма да стигна днес до Бузлуджа. Изморен съм, а и бурната вечер снощи ми дойде вповече. Помотах се още малко на хижата, поразпитах за маркировката нататък и тръгнах по пътя към Узана за срещата ми с Васко на Шипка.


На “Корита” заредих с вода. Ходенето в гората от Мазалат насам ми се отрази добре. Почувствах се малко подобре – и физически, и психически. Вдигнах гарда.


Нещата май почнаха да идват на мястото си. Кризата, по-скоро психологическа, отмина. Явно е трябвало да дойде и този момент. Сега аз пак си маах по нормалния начин по пътя към Узана. Но реших, че тази вечер задължително ще се наспя. Няма да ходим до Бузлуджа, ще спим на Шипка, така ще се възвърнат силите ми, а и Васко ще има повече време за “връщане в играта”. Само дано това сухожилие не му изиграе лош номер, че тогава оправия няма.


На х.Узана се подкрепих с некви семки и бонбонки. После едни бабички ми обясниха, че “Шипка е много далече и остани да спиш тук на хижата. Пък утре сутрин ще станеш, ще закусиш и ще отидеш тогава до Шипка. И да не ходиш друг път в планината сам – много е опасно!” Ами да, но аз не искам да стигна утре до Шипка, ами да отмина Прохода на Републиката! Така че нека те си плетат на поляната пред Узана, пък аз ще се поразходя до Шипка.

Направихме “сеанса” с Васко. Разбрах, че той тъкмо пристига на Шипка. Ще потърси маркировката за Бузлуджа, та утре да не се лутаме сутринта. Тръгнах по указанията от табелите. Пък и целта се виждаше ясно. Даже не само днешната, но и тази, която ще минем утре сутрин.


Малко преди самия проход се чух с Тошко от Габрово. Няма смисъл да се качва догоре, храна имаме дори в излишък, всичко е о’к, така че той нека си обърне внимание на семейството. Пък ще се видим друг път, когато имаме повече време. Сега ще се качи, ще седнем да пием ракия и аз утре ще умра. Или пък ще заспя на масата ....

Проведох още няколко разговора, разбрах за обстановката в София и бавно заслизах към шосето. Ето че и Васко се появи с ведра стъпка!
- Еееей, как си бе, Васко?! Отдавна не сме се виждали! Кво правиш тука?
- Хм, аз ще ти кажа кво правя тука! Кажи сега какво ще правим?
- Уффф, ми кво да правим .... Вечеряме, опъваме палатката и лягаме да спим!
- А къде ще ядем? И какво? Можем да си сготвим нещо (разбирай овесени ядки със сухо мляко и мед) или пък да ходим на някоя кръчма на прохода.
- Амиииии .... атака към кръчмата!

Хапнахме доволно, пийнахме си биричка и тръгнахме да търсим място за бивак. Искаше ми се да спим до самия Паметник на Свободата, но с оглед на случката с откраднатата част от Вечния огън през зимата, решихме, че е по-добре да спим някъде отстрани.

Намерихме си една полянка досами връх Исполин и разпънахме палатката. Времето пак беше топло, с което може би ни известяваше какви ужасни жеги ни чакат оттук нататък.

Бях доволен. Васко отново е тук. И твърди, че кракът му е добре. Умората е поизчезнала, кракът не го боли. Просто идеално!

дата: 2006-09-11 15:32:54

Коментари

#1
Emi
2007-07-28 11:16:21

Hej,Georgi! Az sam ot grupi4kata na zaslon Botev, deto ti porazstroi prehoda!Tolkova hubavo razkazva6, 4e 4ak mi se priiska da napravq i az tozi prehod! Ama nali se se6a6 - nqma kak da stane!
Hubavo lqto!
Emi


#2
Жени
2007-11-10 12:56:04

С голямо удоволствиеазгледах вашия сайт , не съм ходила на туристически походи може би защото ми липсва подходяща компания . Беше голямо удоволствие да прочета всичко и да се пренеса в тази атмосфера.


#3
цветан христов гаврилов
2011-05-10 20:12:59

Искам да те поздравя за стореното,сега с един приятел правим планове за това,ама сме неопитни,но изпълнени с желание,така че може да минем по твоите стъпки.Успех с следващите пътешествия.Поздрави.


#4
Добата
2011-05-11 12:47:57

Поздравления явно си с доста сериозна подготовка.Това да тръгнеш от Х.Добрила до заслон Ботев в 17:15 и да оспееш да се добереш преди 00:00 доста яко темпо си вкарал


#5
Орлеанската дева
2011-06-19 00:53:07

Екстремно , диво и красиво !

Добави коментар
Иконка: смени иконка
Име:
e-mail:
e-mail адресът ви не се показва
Web-сайт:
Коментар:
КОД:
ВНИМАНИЕ!
С цел да се избегнат автоматизирани съобщения въведете в полето горе числото: 826
Туристическо, екологично и природозащитно дружество "ОРЕЛЯК", Гоце Делчев, 2004-2017

Всички права запазени. Никаква част от материалите и снимките по този сайт
не може да бъде копирана и използвана без изричното съгласие на ТЕПД "Ореляк".
За повече информация и допитвания по въпроса, се свържете с нас на адрес: oreliak@gbg.bg
e-mail: oreliak@gbg.bg