Начало Новини Фотогалерии Карта на сайта За нас Членове Връзки Пишете ни  

Подбрано за Вас:

Екология: 5 материала Екология (5)
Любопитно планините: 0 материала Любопитно планините
Пирин: 6 материала Пирин (6)
Рила: 2 материала Рила (2)
Стара планина: 1 материала Стара планина (1)
Пътеписи: 24 материала Пътеписи (24)
търсене в сайта:
 
Ново:

Абонамент за в-к "Ехо"
Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин
Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2011 г.
Пътеводител за планината Беласица
ТЕПД "Ореляк" подкрепи издаването на нова книга за община Гоце Делчев

Последни коментари:

Конете на Демяница (7)
Нова книга - географски и етимологичен речник на Пирин (1)
Неделен фоторазказ от Пирин (5)
Митове и реалност за големите ски курорти в България, зимна олимпиада София 2014 , Банско и Супер Боровец (5)
Ком - Емине през лето Господне 2006-то ч. 2 (Дни 7-12) (15)
Ком - Емине 1995 г. ч. 2 (дни 11 - 24) (5)
" Голям поход " - ще го бъде ли? (7)
Пътеводител за планината Беласица (1)
Езерата на Пирин (3)
Преходите на ТЕПД "Ореляк" през 2010 г. (1)

RSS 2.0 Feeds
RSS 2.0

Ком - Емине 1995 г. ч.1 (дни 1 - 10)
пътепис от Пътеписи
дата: 2005-07-26 12:09:55
показвания: 8861

Чудесен илюстриран пътепис за този най-продължителен преход из българските планини по спомените на нашия птиятел от Велико Търново. Написан е по повод 10 години от събитието. Макар и дълъг, трябва да го прочетете ако искате да минете по техните стъпки, а и да не го направите наистина, поне мислено да съпреживеете техните радости и неволи. След това предисловие, ви оставяме с разказа на Ясен. Приятно четене!

КАК СЕ СТИГНА ДО ИДЕЯТА?

Дълго се колебаех откъде да започна. Защото всяка история си има предистория, нали? Не може ей така да речеш: “На 5 Август 1995 г. се качих на влака и тръгнах.” Преди това сте решили с приятели, че ще ходите, създали сте организация, търсили сте съмишленици. Пък и интересно би било да се знае защо точно с тези хора, какво ви свързва отпреди... Поне аз мисля така. Затова реших, че трябва да се върна малко назад и да започна по-отдалеч. Механизмът тръгна така: Ние отидохме, защото решихме. Ние решихме, защото се събрахме на един рожден ден... Ние се събрахме на рождения ден, защото се познавахме... Ние се познавахме, защото се запознахме еди-кога си... Ние се запознахме еди кога си, защото отидохме на еди-кой си поход... Ние отидохме на този поход, защото бяхме студенти в Свищов... Ние бяхме студенти в Свищов, защото кандидатствахме и ни приеха там... Разбира те ли кое ме затрудни? Кой момент да избера за начало. В края на краищата ако бях продължил така щях да стигна дотам, че съм отишъл на Ком-Емине защото съм се родил. Което само по себе си е истина, но е далеч от целта на този разказ.

В края на краищата ще започна от запознанството със съмишлениците, с които реализирахме идеята. Признавам, че е малко отдалеч – от Март 1994 година. Но нещата тогава се заформиха независимо от нас. Започнаха събития, чиито край бе не само реализирането на прехода от Ком до Емине, но и случки, определили нашия живот на много по-късен етап след това, а продължават да определят и до ден днешен. Създадоха се приятелства и връзки за цял живот, с които съм емоционално свързан. Надявам се, че ще ми простите разливането. На който не му е интересно, да не чете. Но предупреждавам, че ще стане дума за хората, основни и недотам основни действащи лица в събитията от месец Август 1995 г., протекли между западната ни граница и Черно море.

Един мартенски следобед се шматкам по главната улица на Свищов. Насреща ми – Цанко Цанев. Тук не мога да продължа, без да обясня кой е Цанко, както и мястото му в цялата ситуация. Такива прекъсвания ще правя да разказвам и за другите, така че разказът може да пострада от това. Не намирам обаче друга решение хем да следвам хронологията, хам да обяснявам в движение кой кой е. Та Цанко Цанев по онова време бе домакин на спортната база на Стопанска академия “Д.А.Ценов”. Беше също така и основната движеща сила в СТД “Академик” – Свищов. Основен организатор на походи за студентите и всякакви мероприятия, свързани с туризъм – пешеходен, воден и чат-пат авто. Същият тоя Цанко ме спира в онзи мартенски следобед и ме пита: ”Ще дойдеш ли утре на поход в Стара планина за шест дни?” Аз съответно го гледам като тряснат. Не тръгвам никъде дори за събота и неделя без да знам предварително най-малко от седмица. Да не говорим, че се гласи багаж, настройвам се, пък и друго е да изчезнеш за цяла седмица от лекции. Той продължава: “Получих покана от туристическото дружество на “Академик” – Русе за участие в Републикански студентски зимен поход. Те са организатори, тръгва се утре. Трябват ми хора. Тръгваш с мен и търси още!” Аз изпелтечих нещо от рода, че не мога така да си зарежа училището, пък и нищо нямам за ядене и къде ще му търся хора на това отгоре, но не можах да му откажа. Честно казано, не ми се тръгваше. Нещо ме чоплеше отвътре, че не е за изпускане, но не ми се тръгваше. Но как да откажеш на Цанко. Че и хора му намерих. А той човекът осигури от студентския стол хапване. И нектари в стъклени бутилки, които си мъкнах през цялото време, но това е друга тема. Много взех да се отклонявам.
В резултат се събрахме осем(!) човека. Гледах на сутринта във влака и не можех да повярвам. Абе хора, как решавате ей така и тръгвате? Че има такива хора, има, но аз не бях от тях и ми беше много странно как вместо двама-трима сме цели осем. Цанко кършеше ръце от притеснение. Как щял да се оправдава пред организаторите. Трябвали му двама-трима представители, а той отивал с цели седем. Голям кахър му беше на човека...

Обяснявам всичко това с подробности, за да стане ясно от какво се определят събитията в човешкия живот. От късмет в най-висша степен. Решихме без да се замисляме много да отидем тогава, а как се развиха нещато в последствие...

Няма да се задълбочавам повече. Мероприятието продължи шест дни между хижите Коман, Васильов, Ехо, Козя стена и Вежен. Бяхме към 16-17 човека. Събрали се за пръв път заедно, тогава все още не подозирахме, че далеч няма да е за последен. Няма да изреждам всички, пък и не си ги спомням. Тези, за които ще стане дума по-нататък, бяхме:
от Свищов: аз, Цанко, Галя, Бисер
от Русе: Моис и Елка
от Стара Загора: Радо
Може би трябва да спомена и Боряна, но не в подробности. Просто запомнете името.

По няколко думи за всеки:
1.Аз съм Ясен. По-ясен няма накъде...
2.За Цанко казах. Повече не е нужно.
3.Галя... Ех, тази Галя. С Галя се познавахме от ски-училището, което бе организирано от катедра “Физкултура” на академията през зимната ваканция на хижа “Плевен”. На нея това и беше второ излизане в планина след х.”Плевен”, където по-далеч от ски-постата не бе стигала.
4.За Бисер няма какво толкова. Беше един от малкото, които знаеха какво е това планина и къде отиват. Той си има своята малка роля следващото лято при нашето превземане на Балкана.
5.Моис бе глявно действащо лице. И тогава на зимния поход, и по-късно на Ком-Емине. Тук пишещите русенци го познават. На Петко и Тодор Тодоров е много добре известен. Тогава мисля че беше зам. председател на СТД “Академик” - Русе, а и да не беше, стана такъв по-късно.
6.С Елка тогава се запознахме, познаваме се и сега. Свързва ни особена връзка с нея, но няма да разказвам за това. Не му е мястото. Събитието се случи на моя рожден ден същата пролет. За който пък ще спомена по-нататък само информативно...
7.Радо беше и винаги е бил душата на компанията. Тогава, по-късно, а и до ден днешен, в редките случаи, когато се събираме. Беше предпоследен курс медицина в Стара Загора. Като тръгнахме на Ком-Емине следващото лято беше току-що дипломиран.

Резултите от всичко това бяха невероятно преживяване през тези шест дни, здрави връзки и трайни приятелства. И от дума на дума при слизането ни от х.”Вежен” стана ясно, че аз и Боряна имаме рожден ден на една и съща дата: 15 май. Стана ясно също така, че тя ще празнува рождения си ден на х.”Рай” с приятели. И ние по логиката, че колкото по-голяма компания в планината толкова по-добре, се поканихме всички вкупом на рожден ден. Моя и нейния. Отидохме на 15 май групата, но тя не дойде. Сега знам, че явно е искала да празнува на спокойствие, със своите си приятели, без натрапници, но на нас, на по 20 години келеши, не ни и мина през ума. Дори й се сърдихме после...

Оттук насетне между двете студентски туристически дружества, свищовското и русенското, се завързаха много тесни връзки. Обявявахме си мероприятията един на друг, ходехме ние на техните и те на нашите. Е, по-често те на нашите, но не съм чул някой да се сърди досега.

Дойде лятната ваканция, отмина, дойде и началото на учебната година. В началото на учебната година имахме традиция – първата събота и неделя на Октомври празнуваме рождения ден на двама души, родени на 25 септември. Така в началото на Октомври се озовахме на рожден ден на х.”Амбарица”. Над 50 човека от Свищов и един от Русе – Моис.
Вечерта на масата купонът си течеше, както си му е редът. Вървяха и разказите за лятото, спомените за минали съвместни преживявания и плановете за бъдещи такива. По едно време Моис рече до мене: “Иска ми се да направя Ком-Емине”. На мен също отдавна ми се въртеше тази муха в главата, затова само казах: ”И на мен!” Досега не се бях замислял сериозно над въроса. Беше ми ясно, че е свързано с организация, подготовка и търсене на спътници, защото нали всички знаем златното правило – в планината сам не се ходи. А Моис бе идеалният човек – сериозен и организиран. След пет минути бяхме решили: Тръгваме двамата. Започваме да се подготвяме, да чертаем планове и през лятото поемаме. Оказа се, че проблемът и на двама ни е бил един и същ – намирането на подходящ и сигурен човек, който да е твърд в решението си и де не се откаже. А ако се появат и други желаещи, решихме ние, да заповядат. Важното е, че двама сме сигурни и че ще тръгнем. Ако компанията се увеличи – добре. Ако ли пък не – ще караме двамата.

Оттук нататък започна подготовката. Организация, чертаене на планове, гадаене по карти. Никой от нас не беше ходил на запад от “Вежен” и на изток от “Чумерна”.

ПОДГОТОВКА И ОРГАНИЗАЦИЯ.

Тук ще ми бъде трудно. Трябва да карам само по спомени. Не, че ги нямам, на мястото са си. Но разбъкани, разпилени, навряни в най-различни краища на мозъка ми. Предполагам, че ще стане нещо от типа на хвани едно, напиши друго, сети се за трето. Иначе казано едва ли ще мога да систематизирам и подредя всичко по ред и хронология. Обещавам само, че ще насипя всичко. Като картофи в чувал. Информацията ще е вътре, но в неприятен за работа с нея вид.

Дайствието, както разбрахте отпреди, започна в началото на Октомври 1994 г. Постигнахме договорката, имахме си координати, чувахме се по телефона, пък и достатъчно често се събирахме из Балкана, така че имахме възможност и на живо да обсъждаме докъде сме.
Основното, с което Моис се зае, беше разучаването на маршрута по карти. По ония седем карти на маршрута Е3, които са хубави като картинки, но пълна скръб като информация. Аз бях далеч от такива занимания. Според мен беше излишно губене на време. Така или иначе знаех, че на картите не може да се разчита, а и винаги съм вярвал на добре утъпканата пътека и маркировката. Не съм и допускал, че може да има изключение от това правило, още повече по такъв основен маршрут като Е3. “Магистрален”, както си го представях аз. Писано ми било да разбера, че греша, но затова когато му дойде времето.

Пуснахме и разузнаване в търсене на хора, които са минали преди нас маршрута. Да ни запознаят с особености, възлови места, как са се оправяли с храната... Не намерихме хора, които да са го минали след 1990 г. Което не ни беше от полза. Защото отлично знаехме, че сега на храна по хижите не можем да разчитаме (и наистина никъде нямаше!), че пътеките се променят, че маркировката се изтрива. Знаехме, че условията са други, а нямаше кой да ни запознае с тях.

Нещото, с което се захванахме и двамата веднага, още от началото на Октомври, бе трупането на хранителни запаси. Бедни студенти с мизерни бюджети, бяхме достатъчно наясно, че е невъзможно да напазаруваме наведнъж седмица-две преди тръгване. Разчетите ни бяха за три седмици ходене и както и да го смятахме, си струваше бая пари. В резулат допуснахме най-основната грешка, която ни костваше много после. Макар че дори сега, от гледна точка на изминалото време, не мога да кажа как бихме могли да я избетнем. Просто беше неизбежно при тогавашните условия. Започнахме да купуваме консерви. Най-трайни, най-евтини, но и най-тежки. Наблягахме на рибните, защото бяха най-евтини от най-евтините. За месни не си и помисляхме, а ако успеехме да се докопаме до нещо по-различно бяхме доволни. Помня как се радвах, когато в един склад попаднах на консерви боб яхния. 450 грама нето, а евтини на това отгоре! И не е риба! То радост, то чудо... Купих десет, една от които изядох още тогава за проба. Така постъпвах с всичко, което купувах. И нито веднъж, до деня, в който потеглихме от х.”Ком”, не си бях помислял как ще нося това нещо на гърба си. Честно!
Истината е, че никой от нас нямаше опит с носене на храна, пък и на какъвто и да е багаж, за повече от седем дни. А ни предстояха три седмици... Нямахме си на идея какво ни чака. Така че на тръгване бяхме натоварени освен с голямо количество консерви, още с хляб, колбаси, домати, чушки и краставици за първите дни. Разбира се бяхме се запасили с обилно количество бульони и сухи супи. Които вършеха чудесна работа като добавка към храната, но не и като основно ястие. Щяхме да изпукаме от глад, ако бяхме разчитали сямо на тях. Опа, изпуснах сиренето. Носехме и доволно количество сирене. Със сирене е свързана една интересна случка около Лакатник, но за нея – в съответния ден. Хм, като се замисля, имаше бурканчета сладко и мед. Както и невероятно количество вафли, шоколади и други сладки неща и които въпреки това бяха постоянно в дефицит.
Факт е, че откъм храна не сме се лишавали от нищо. Все едно си бяхме в къщи. Готвехме си дори, когато имахме време.

Освен че трупахме запаси от консерви, събирахме и по някой друг лев за преди тръгване. За път, за сладки, зеленчуци и въобще неща, които ще трябва да се купят преди тръгването наведнъж. Аз имах зад гърба си твърдата подкрепа на баща ми. Истина е, че в ония времена ако не бяха мама и тати да плащат, не само планина, но и нищо друго нямаше да видя, освен Свищов. Родителското тяло също наобикаляше складовете и купуваше по някоя консерва.

Друга задача, която всеки решаваше на своя територия – набирането на още спътници. С времето при мен се заформиха трима кандидати, все несигурни. В резултат двама се отказаха, и то доста отрано. Третият бе Галя. За мен неочаквано, защото не вярвах, че ще я пуснат. Знаех, че й се идва... макар че не знаеше къде отива. Във всички случаи обаче бях радостен, че няма да съм самотен представител на свищовските туристи.
Моис успя да намери още трима желаещи. От споменатите в уводната тема Елка с прятеля си и Явор. Явор, въпреки че беше десет години по-възрастен от нас, бе студент. Николай, приятелят на Елка, не беше. Бачкаше някъде и беше минавал Ком-Емине преди десетина години. И беше ходил в Камбоджа. Не, че има някакво значение, казвам го за информация, защото по-нататък “камбоджанеца” влезе във фолклора на похода.
С нас тръгна и Радо. Споменатият вече Радо, който тръгна с уговорката, че е с нас първите седем дни. Човекът вече бачкаше и нямаше повече отпуска. А и имаше семейство, за разлика от нас.

Друго какво за периода преди юли 1995 г.? Не се сещам. Ако ми изплува нещо, ще добавя.
Следващият възлов момент бе две седмици преди да потеглим. С Моис напълнихме по една раница с консерви и ги изнесохме на х.”Ехо”. Бяхме направили план за зареждане с храна през седмица. Първо зареждане – гара Лакатник. Второ – х.”Ехо”. Трето – “Грамадлива”. Четвърто – Котел. Пето – в къщи. Затова като част от плана изнесохме продукти на “Ехо”. Хижата беше, а и все още е стопанисвана от СТД “Академик” – Русе. Разбирате, че Моис бе свой човек там. Оставихме с чиста съвест храната, като освен това договорихме с хижаря Николай за датата, около която се очакваше да пристигнем там, да ни изнесе с конете хляб и зеленчуци.

За х.”Грамадлива” имах договорка с моите родители. По план трябваше да сме там в петък или събота вечер. За да са почивни дни и да могат да дойдат те. Там трябваше, а и така стана, да ни докарат с колата храна и моята палатка. Останалите зареждания осъществихме с колети. Колет до поискване на гара “Лакатник” и колет до поискване в пощата в Котел. Също така по план имахме почивен ден за нас в Котел, който трябваше да е работен от седмицата. За да си приберем колетите и да напазаруваме. С колети в Котел бяха изпратени другите палатки от Русе.

Тук се сещам, че би било да споделя как протече осигуряването на средствата за мероприятието. Представете си следното: Цяла зима заделям лев по лев, каквото мога, влагам в консерви, баща ми също, заделил съм пари за пътя и нощувките. Бедняшки разбира се, но какво да се прави, по студентски. Не беше за сефте, нямаше и да е за последно. С една дума подготвен съм, знам, че нямам повече харчлъци. И седмица преди тръгването ми се обажда споменатия вече Цанко. Уредил съм ви пари, ректорът се подписа, давам ги на Галя, ела да си ги вземеш. Колко пари? По 100 лв на нощувка плюс пътните! Командировъчни... Представяте ли си как се почувствах с още 3000 лв в джоба? Без да имам нужди? Богат като Крез! Цанко съм го запомнил с много неща, все добри, но с това ще го помня, докато съм жив. Останало ми е най-ярък спомен от него. Човекът беше много на ти с идеята, много навътре в нещата, винаги правеше всичко възможно да ни помогне с каквото може. Това обаче беше най-великия жест, който бе правил за нас. Един път, че е помисли и се е постарал, втори път, че тръгнахме за толкова дълго време добре подсигурени. Вярно, Балканът, особено по онова време, беше див, занемарен, пуст, малко можеш да разчиташ на пари. Но друго си е, като са ти в джоба.
А и не е да не ги похарчих. Нали отивах на море, купих си веднага едни гъзарски плувки за 500 лв. Купих си и книжки, да има какво да чета по път! Позволих си някои екстри откъм храна – ядки най-вече – добра храна са за горе, а не си бях позволил, защото са скъпи. И така – с леко сърце и тежък джоб.
Не се шашкайте от цените – годината е 1995-та! Хм, ще добавя само, че нощувките ни по хижите навсякъде варираха между 30 и 70 лв, с изключение на хотела в Котел, който беше 120 лв. А и няколко нощи накрая спахме на палатки. А ни бяха отпуснали по 100 лв на нощувка...

Сещам се сега друго, което трябваше да обясня преди. Моис и Явор си бяха подсигурили газови котлончета преди тръгването. От онези, елементарните, гръцките. Разликата е, че тогава имаше и испански и бяха много по-стока. Баща ми не знам какви подвизи върши, но ми подсигури и на мен такова, плюс две бутилки газ. Аз още не знаех, че и те имат. В последствие решихме да не вземам моето. Взех само бутилките. И не се чудете на възторга ми, тогава нямаше такива екстри. Току що се бяха появили този тип котлони и за нас бяха пълна новост. А и невероятно облекчение, както се убедихме в последствие.

Малко за раниците. Пълни с консерви и с багаж раниците ни бяха като на хималайските експедиции. Явор и Галя бяха мислили какво слагат вътре, но ние с Моис бяхме пълнили на добрия стар принцип – докато има място. Ако нещо хартиса, тогава се мисли кое е излишно и може да бъде оставено. Честно да ви кажа, нямаше такова нещо. Може би бутилката шампанско, която купих от Търново и мъкнах през целия път в тайна от другите, за да я извадя триумфално на нос Емине. Може би и двукилограмовата “Практика”, която вися на врата ми през цялото време. Но пък сега нямаше да гледате снимки. Така или иначе, не знам колко тежеше моята раница. И до ден днешен обаче съм готов да се закълна, че под 30 кг не е слизала през целия път. Може би накрая, на морето, когато изядохме последните запаси от храна... не знам! Моис твърдеше, че като се прибрал в Русе, раницата му била 20 кг. Аз помня колко тежеше преди това, с всичко вътре. Помня как я вдигах, помня как вдигах и моята. Винаги е била поне 4-5 кг по-тежка от неговата. Затова смятам, че по-малко от 30 кг аз не съм носил. Което си доведе последствията – и като начин на придвижване, и като проблеми по пътя, и като проблеми накрая, когато вече си почивахме в къщи. Освен това се оказа, че тежката раница допринася неимоверно много за образуването на пришки. Особено когато си с неподходящи обувки, особено когато това са популярните “кубинки”. Тогава бях останал без обувки. Спас ми даде чисто нови кубинки. Сега не пропуска да ме закопае, че като съм му ги върнал тогава, направо ги изхвърлил. Ако знаех, че ще ги изхвърли, щях да си ги прибера за музея, както бутилката от шампанското...

Комай това е. Друго не се сещам. Ако има – ще добавям и обяснявам в движение. Едва ли някой ще го възприеме като нещо фатално.

МАЛКО ОБЩИ ПРИКАЗКИ

Най-напред за снимките. Тогава още се занимавах с фотография. Не кой знае колко сериозно, но за любител – прилично. Баща ми ме беше запалил като малък и фотоапаратът винаги бе неразделна част от мен. До 1997 г, когато нещата се промениха коренно за един месец. Кризата през зимата на 1997-ма ни лиши от много неща, за мен едно от тях бе фотографията. Стана прекалено скъпо удоволствие. Допреди няколко месеца, когато пък установих, че съм забравил елементарни неща.
Както и да е, това не е важно. Важното е, че от мерак мъкнех един фотоапарат “Практика”, прилично тежък. И понеже нямаше светкавица, а и не можех да работя с такава, помъкнах една “сапунерка” “Фуджи”. Която върши доста добра работа в интерес на истината. В нея заредих една по-светлочувствителна лента и си я пазех предимно за нощни снимки и за снимки в помещения. С “Практика”-та ликвидирах три ленти. Моис също носеше фотоапарат – ФЕД 2 или ФЕД 5, не помня вече. На някои снимки може би ще ви направи впечатление как сме застанали скупчена групичка в средата, а отстрани огромно пространство. Моис носеше и широкоъгълен обектив, но на фотоапарата му се гледаше през визьора. В резултат правеше кадрирането като за нормален обектив и резултатът беше много пространство, на средата на което загубени няколко фигурки.
Аз също носех два обектива – нормален и широкоъгълен. Има някои места, където съм снимал едно и също с двата обектива. Ако се сетя, ще ви покажа, за да видите разликата.
Сканирано е от снимки, не от негатив. Нямам такъв скенер. А това пердполага по-ниско качество. Освен това самият скенер не е най-добрият вариант за снимки, но с това разполагам.

Тръгнахме с график. Кой ден колко часа и какво разстояние. Друг е въпросът, че той отиде по дяволите още на пъвия ден. Разчетите, които бяхме правили по картите, се оказаха абсолютно неизпълними. Дали от тежките раници, дали от самите карти... според мен и от двете. Никой не може да ме убеди обаче, че картите за Западна Стара планина не лъжат. Времето, което е дадено там, е без почивките, при това при най-бърз ход. Правихме такива експерименти. Напънем се, почти тичаме, спираме, проверяваме докъде сме и гледаме колко е по карта. Точно толкова, колкото е написано! А какво става при нормален ход, може да си представите. В резултат първите дни вървяхме до 9-10 часа вечерта. Докато в тези части от картата, които обхващат Централен Балкан, времената бяха посочени напълно нормално. Не ни е бил по-малко багажа, а си вървяхме по-карта и дори по-бързо. Или картите на Западна Стара планина са правени не от тези, които са правили на Централна, или който е писал е гледал някъде облаците.

На тръгване бяхме въоръжени с лист хартия, с написан на него с пишеща машина очаквания ни маршрут. На него слагахме печати по хижите. Сканирал съм и него, ще го видите накрая. Малко се разминахме от маршрута, който бяхме заложили там, но за това – по време на разказа.

Сериозен проблем през цялото време ни бяха пришките. За тях ще става дума текущо. Ще се насладите на страданията ни в пълната им степен.

Друго, което си струва да отбележа, преди да започна текущите описания, е любовта ни към автостопа. Навсякъде, където бе възможно, т.е. където имахме късмета да попаднем на подходящ транспорт, го ползвахме без ни най-малки угризения. Оказа се, че по черните пътища на Балкана се придвижват доста превозни средства, да не говорим за асфалтовите в източната част. Първият ни стоп бе един камион някъде около “Петрохан”, последният – един мотокултиватор с ремарке из турските села към края на прехода. Не си мислете, че сме спестили кой знае колко. Факт е обаче, че възможността да се повозим малко винаги ни идваше като бонус тъкмо в най-проблемните моменти. Спомням си как при последното ни возене, в ремаркето на тракторчето, човекът ни пита, преди да ни качи: “Добре де, сега ако ви кача, признава ли се?” Ние с ухилени физиономии отговорихме в един глас” “А, признава се, признава се!” Явно не бяхме първите, които бе виждал в тази посока.

Друго, което би било добре да споделя предварително, не ми идва на ум. Въпреки че оставих нещата да отлежат два дни, след като ги написах. Мислих, мислих, аджеба какво мога да добавя, и нищо не ми изплува. Така че, стига толкова като увод.

ДЕН ПЪРВИ

Първи ден, започнал за мен със силни емоции. Горящ от нетърпение най-сетне да тръгна към така дълго чаканата цел, си купих билет от ЖП бюрото във В. Търново един ден предварително. С маршрут В. Търново – Г. Оряховица – Мездра – Бойчиновци – Берковица. Така на сутринта с бодра крачка, все още невлязъл в конфликт с размазващата раница, спокоен и уверен, че съм подготвен за всякакви евентуалности, се изтърсих от автобуса на ЖП гарата. Към осем без нещо сутринта. За да гоня влак в осем. Разположих се на една пейка под въпросителните погледи на присъстващите и зачаках спокойно. Докато в следващия момент не чух по гаровата радиоуредба: “Влакът от Дъбово за Горна Оряховица се движи със 120 минути закъснение.” Изправиха ми се косите. Знам, че връзките на другите гари обикновено чакат закъснелите влакове. Но набързо пресметнах, че влакът ще пристигне в Горна Оряховица тъкмо за следващата връзка към София и логично бе да се предположи, че този влак, който гоня аз, няма да чака. А в него трябваше да ме чакат спътниците ми от Русе. Ами сега? Бегом на касата, там за мой късмет майката на един (всъщност на единствения ми, но това е друга тема) съученик. Аман-заман, какво става, ами нищо не става, влакът наистина ще закъснее толкова. Егати случката, викам си, страшен старт на приключението. Ако така ще върви до края, не е на добре.
Така или иначе мозъкът ми прехвърли всички възможни варианти и се спря на единстения реален – такси! Метнах раницата на гръб, заобиколих гарата и се насочих към дежурно чакащите там коли. Насочих се към една от тях, обяснявам, така и така, влакът ми закъснява, трябва да гоня на Горна друг в 8.30, може ли да ме закарате? Може, естествено, ще го хванем! С видими усилия натоварих раницата в багажника, при което ми бе задане въпрос: “На море ли?”, на който аз отговорих: “Абе на море, ама не точно...” Убеден обаче, че ще бъде излишно да обяснявам по какъв път точно съм се запътил към морето, казах само, че първо отивам малко на планина, после на море. Това задоволи шофьора. Който изпълни добросъвестно задълженията си и ме стовари в 8.20 на гара Горна Оряховица. Който пък факт доведе до олекването на джоба ми със 150 лв. Смъдна ме сърцето като си помислих, че билетът ми до Берковица със студентското намаление струваше сто двадесет и няколко лева. Но нали бях с доволно пълен джоб, не оставих тази мисъл да ме притеснява дълго.

На гарата влакът от Русе за София дойде по разписание. Моис и Явор – също. Посрещнаха ме ухилени от един прозорец. След тежките маневри за придвижване до купето (които се повтаряха неколкократно този ден) се настаних при тях и въздъхнах с облекчение, като веднага ги запознах с моето начало на деня и на “разходката” ми към морето като цяло. Те ми се смяха (какво ли друго можеха да направят), и ми разказаха как безмалко да изтърват влака. Явно на всички ни спореше много този ден.
На гара Левски качихме Галя, пристигнала от Свищов рано сутринта. Тя от своя страна ни разказа как баща й, който я закарал сутринта до гарата, най-накрая разбрал къде отива дъщеря му. По пътя успяла да му обясни, че е тръгнала да мине от най-западната ни граница до морето по цялото било на Балкана и че ще отсъства от къщи цели три седмици. И то за капак с неопределен брой подозрителни елементи от мъжки пол. При което той я изгледал със смесица на недоумение, изненада и подтиснат яд. Нямало вече накъде, не вървяло да обърне колата и да я прибере обратно. В резултат на което тя беше с нас от Левски нататък.

Друго интересно по време на птуването ни до Берковица не се случи. Освен че се щракнахме за сефте във влака. В Берковица ни чакаха Бисер и Росен. Същият онзи Бисер за който стана дма в началото. Те двамата бяха наши състуденти, от по-горни курсове. Росен дори вече се беше дипломирал по това време. Бисер е от Монтана и благодарение на неговото разузнаване предврително бяхме подготвени за това, което ни чака на хижа “Ком”. А именно – че всяка първа събота и неделя на месец Авгест на хижата се провежда някакъв събор. И че и в двете хижи “Ком” – новата и старата, е невъзможно да бъдат открити свободни места. В края на краищата присъствието на двамата ни приятели имаше за цел да разреши всички проблеми, с които трябваше да се сблъскаме нея вечер. Те бяха, така да се каже, наши “ятаци”. Бисер беше осигурил транспорта от Берковца до “Ком”. По-скоро беше осигурил присъствието на баща си заедно с тяхната кола. А в багажника на колата се мъдреше чисто нова, неотваряна палатка, собственост на Росен. Така предварително знаехме, че разполагаме с осигурен транспорт и подсигурен подслон. На два курса с колата цялата ни група, заедно с багажа, бе доставена във ведро състояние на духа пред новата хижа “Ком”. Първоначалното ни впечатление бе на възмущене и разочарование. Не бяхме подготвени за такова нещо. Народ, ама народ ви казвам, скари, кебапчета, бири и любимият ни тип музика, неизменен спътник на подобни мероприятия. Гюролтията в късния следобед бе до небесата, а не искахме и да си представим как ще ескалира към полунощ. И за капак на това всички удобни места за палатки – заети! Сериозно се притеснихме къде да се настаним. Може да бяхме тогава 21-22 годишни келеши, но бяхме вече оправни, що се отнася до планина. Набързо се захванахме с разрешаването на този проблем и набързо го разрешихме. Разпръснахме се в разлчни посоки в района и не след дълго разполагахме с идеалното място – близо до хижата (лесен достъп до вода и тоалетна), равно, под короните на няколко високи бора, закътано, ютно и тихо. Оказа се, че хем сме близо до мястото на действието, хем сме на спокойствие.

През това време, докато се разиграваха гореописаните събития, се намериха и останалите членове на нашата група, пристигнали по-рано през деня – Радо, Николай и Елка. Те, благодарение на някакъв невероятен късмет, бяха заели последното свободно бунгало в района. И последните легла под покрив.

Вече бяхме в пълен комплект. Докато добралите се до легла се излежаваха в бунгалото, останалите се захванахме да опъваме палатката.


Направи си сам!
Направи си сам!
Голяма, чисто нова палатка, с преддверие и спално помещение, предназначена за поне четири човека. А кота сложиш и преддверието – за осем. Никой от нас не беше виждал такова чудо, но се заехме за работа с огромен ентусиазъм, както можете да предположите. Резултатът бе, че всеки хвана по няколко железа и започна да сглобява. Докато в един хубав момент не се оказахме всеки с по нещо в ръка и недоумяващо гледайки се един друг. Дори инжинерът в групата, Моис, не намери разумно обяснение за проблема. Оказа се, че не можем да съединим отделните рейки една с друга. Въртяхме и така, и иначе, но не става и не става. На някого хрумна гениалната идея да поизтръска чувалите, откъдето вадихме палатката. Изпадна мъничко бяло листче. Което се оказа търсената схема за сглобяване на палатката. Първоначалната ни радост се изпари в момента, в който прозряхме, че за съединямането на рейките са нужни други, къси и по-тънки тръбички, които влизат в по-широките дълги и така ги закрепват една за друга. А те определено липсваха. Обхвана ни отчаяние. Не, че ни учудваше вече – денят ни от сутринта вървеше наопаки. Но нали сме си българи, нация техническа, намерихме му колая за нула време. Някой извади тел, а в краката ни се търкаляха предостатъчно количество клони. Въоръжени с ножки, дялкахме от клоните късички клечки, които привързахме с тел към рейките на палатката. Така постигнахме своето – палатката застана права, макар и леко провиснала, затова пък доволно паянтова. Трябваше й малко вятър, за да се срине. Ние обаче разчитахме на това, че сме в гората.
Малко от дневника (от Галя):
17.15 – хижа “Ком” – лудница. Има събор и целият град е тук – места няма. Роско и Бисер ни изкараха с кола до хижата. Това добре, дори и палатка носеха, чисто нова! Малката подробност е, че от половин час се мъчат да я опънат – оказва се, че липсват тръбички, и то точно свързващите. В момента “инженерната мисъл” импровизира палатка от наличните материали. Вече пръска! Започваме да готвим...
18.45 – яденето вече е изядено. Моис реже оранжева диня! Не можем да се оплачем от липса на изненади!
Палатката гордо се жълтее на хоризонта. Дано само няма вятър и дъжд...


Още (от Елка):
Като отидохме при другите, всички момчета се суетяха около бъдещата палатка – едни я подпираха, за да не се срути, а други дялкаха допълнителни подпорки.
Хапнахме стабилно, а като слязох до хижата, открих Радо, нещастно висящ във фоайето. Помъкнах го нагоре. Моис, Радо, Роско, Бисер и Ясен спаха в палатката, а всички останали – в бунгалото. Моис има нахалството да ни вдигне в 5.30 сутринта.
Навън купонът още продължаваше – около десетина огънчета все още горяха, а купонджиите, жестоко наквасени, “дърпаха” сутрешната доза ракийка.


След гореописаните перипетии по опъването на палатката и хапването, наобиколихме “купона” на поляната. Уважихме празника с по някое и друго кебапче и бутилка бира. Не повече, че нали прочетохте – ставаме в 5.30 сутринта. Основната атракция бе огънят. Дълго не се зъдържахме. Не ни понасяше патакламата. Стъкнахме си наше огънче, край което тихо и кротко лафихме и обсъждахме смисъла на живота, вселената и всичко останало. Бяхме още далеч от обсъждането на ежедневните ни преживявания. Нямахме все още такива, пък и двамата ни ятаци бяха до тук. Утре ние поемахме нагоре, те – надолу.

С това приключи и денят. Заспахме към 22.00, както разбархте, станахме в 5.30. Нощта мина нормално, наспахме се, станахме свежи и оптимистично настроени.

Дойде ми на ум, че би било добре да дам и предварителния график за придвижване, който бяхме направили. В него настъпиха промени, което си е в реда на нещата за толкова много дни. Смятам, че ще е интересно да го дам сега, в началото, за да може да се прави някаква съпоставка с реалното ни придвижване.

1.хижа "Ком"
2.Ком - Пробойница
3.Пробойница - Лескова
4.Лескова - Мургаш
5.Мургаш - Чавдар
6.Чавдар - Свищи плаз
7.Свищи плаз - Ехо
8.Почивен ден
9.Ехо - Дерменка
10.Дерменка - Амбарица
11.Амбарица - Тъжа
12.Тъжа - Узана
13.Узана - Бузлуджа
14.Бузлуджа - Грамадлива
15.Грамадлива - Чумерна
16.Чумерна - Вратник
17.Вратник - Котел
18.Почивен ден
19.Котел - Върбишки проход
20.Върбишки проход - Ришки проход
21.Ришки проход - х.Луда Камчия
22.Луда Камчия - Козичино
23.Козичино – Емине


ДЕН ВОРИ: х.”Ком” – х.”Пробойница” – около 14 часа (с изкачване на вр.”Ком”)

От този ден някак си нямам ярки спомени. Освен от връх “Ком”. Хем първи ден ходене, начало на нови емоции, а някак не ми се е запечатал. Все ще изсмуча нещо от пръстите обаче...


На връх Ком
На връх Ком
Стартирахме рано. Е, рано, рано, по светло беше. Ето. Поехме бавно и полека по баира, с надеждата, че като се изкачим до билото, ще е по-лесно. Нали няма да има такива изкачвания! Минахме старата хижа “Ком”, излязохме от гората, стигнахме и билото. Поколебахме се дали да изкачим връх “Ком”. Излишно губене на време ни се виждаше. Емоционалният момент обаче надделя – нали сме тръгнали на Ком – Емине! Как няма да отидем до върха? Зарязахме раниците в подножието и изприпкахме до горе. Не съжалихме за което. Иван Вазов хубаво го е казал:

Оттук окото волно прегради не намира
вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.


Този стих от стихотворението му “На Ком” е издълбан на паметника с неговия барелеф, боднат на върха.


Дневникът
Дневникът
Ето ви още един израз на приповдигнатото ни настроение – една страница от дневника! Настроението в този момент достигна връхната си точка за деня. А и за доста дни напред. Събрахме си камъчета, сякаш нарочно поставени там за тази цел. За да изпълним традицията, която ни бяха предупредили, че има. Вземаш си камък от “Ком” и накрая го хвърляш в морето от нос Емине. Аз си взех два – за морето и за вкъщи – да си занеса за спомен.
След като се помотахме и наснимахме, поехме надолу към раниците. Всичко беше хубаво, но загубихме час, час и половина с това отклонение. Не точно отклонение, но забавяне да речем...

Започнахме да трамбосваме към “Петрохан”. Нищо друго не помня от този участък, освен че започнах да усещам как краката ми бавно и полека се подбиват. Кофти обувки, тежка раница... Впрочем тогава за пръв път стигнах до извода, че тежката раница много спомага за подбиването на краката. Ходилото поема много по-голяма тежест от нормално и по-лесно се скапва. Както и да е, търпеше се все още...
Окончателно ми се подбиха ходилата, когато излязохме на накакъв асфалт преди “Петрохан”. Има там на някакъв връх някакъв обект, военен или кой знае какъв, до който има асфалтов път от прохода. Докато стигнем “Петрохан” ходилата ме боляха, и то здраво. Нищо, че няколкостотин метра преди прохода спряхме някакво автобусче и се качихме в него.

На хижа “Петрохан” бяхме към 10-11 часа сутринта. Бе рано за обяд, нямахме намерение да влизаме въобще. Помолихме само за вода. Попитаха ни откъде сме, що сме, и като обяснихме, ни натириха да си вървим. Въобще не ни пуснаха да влезем в хижата. Не, че имахме желание, но самото отношение ни възмути. Е, бяхме достатъчно нахални, за да си налеем вода. Това направихме и потеглихме. Дълго след това коментирахме тази случка. Аз намерих някакво обяснения няколко месеца по-късно, когато разказвах за преживелиците ни на един свищовски преподавател. Та той ми обясни, че две или три години преди това свищовски студенти подпалили хижа “Петрохан”. Което може би би обяснило реакцията на човека там, като е разбрал, че сме студенти от Свищов.

Продължихме на изток, докато стана време за обяд. Което бе едва към 15.00 следобед. Край “Петрохан” все пак подложихме по малко, а около обяд се опита да ни завали. Бързахме, с надеждата да избягаме от дъжда. Тъкмо бяхме решили, че няма да ни се размине и се опаковахме в дъждобраните, облаците се разтикаха, слънцето напече и се откри разкошна видимост. Разположихме се на равното и голо в този участък било, някъде в района на вр.”Тодорини кукли”. Така е записано в дневника.
Ето ви извадка и от него:
Галя:
Времето се оправи направо на магия. Сега е страхотно. Наоколо е много красиво и много зелено. И е пълно с боровинки! В момента чувам само примляскване, хрупане и разговор на тема “консерви” с пълна уста.
Уж започнахме само с леко хапване, а си направихме гала-обяд.



Моис
Моис
Виждате какво представлява билото там. Не мога да разбера Галя какво му се прехласна тогава. Гадно, монотонно, еднообразно, равно и продължително. Което на мен ми действа по един начин – изморително! Това е Моис. Така, както го гледате, с шапката и топката, си беше закачил и един лист хартия отзад на раницата с надпис “Отивам на море!”. С него се придвижваше и предишния ден по влаковете. Можете да си представите каква картинка беше...

С наближаването на “Червената локва” небето пак се смрачи, събраха се облаци и започна да гърми. Далеч, но все пак да гърми. От снимките горе имате представа какво представлява билото там. Представете си да ви запраска на това голото и равното... А и по пътя ни си личаха много добре местата, на които бяха падали преди това мълнии. Явно там им е любим район. На север теренът не предполага лесно отстъпление, а на юг има гора, но доста далеч надолу. Хич не ни се искаше да губим толкова височина, пък и оако се бе наложило, докато стигнем до там, щяхме да сме опържени в собствен сос.
В края на краищата ни се размина. Не ни заваля, не ни и гърмя. Дори като стигнахме “Червената локва” небето пак се проясни.

Ето ви малко от дневника пак. Описва доста добре останалата част от пътя (Галя):
Стигнахме до “Червената локва” – тя обаче беше черна. Минахме покрай пирамидки – паметници на замръзналата преди време група (“кашкавал туристи”, каза Николай).
Следва дълго, гадно, отвратително спускане. (Как няма да е гадно, като се слизат 800 м денивелация.) Първо през поляна с големи туфи, после през гора. Коленете ни се сбрицаха – меко казано. Адски гадна болка. Едва сега осъзнах колко гадно е да слизаш. Накрая ни заваля и дъжд.

20.30 пристигаме в хижа “Пробойница”. Настаниха ни в бунгало, в което няма ток.
Готвихме си в хижата, но бяхме като пребити. В буквалния смисъл на думата. Ядеш и лягаш – като труп. (Водата обаче не беше много студена – изкъпах се!)

Това явно е добавяно по-късно:
Други спомени нямам, освен че бях адски разглобена. Но като първи ден беше добре – дълъг, но не много труден преход.
Колко боровинки подминахме... Жалко!

Истината е, че по онова време хижа “Пробойница” бе в окаяно състояние. Занемарена, с неприветлив хижар, който явно гледаше как да отбие номера. Факт е обаче, че ни пусна в кухнята, разреши ни да ползваме посудата – чинии, тенджери, вилици и лъжици, и да си наготвим. Нямахме проблеми с него, но как и да имаме, като пристигнахме в осем и половина вечерта, а на сутринта станахме в шест.
Накрая естествено си измихме чиниите.

ДЕН ТРЕТИ: х.”Пробойница” – х.”Лескова” – 16 часа


Гледка към село Губислав
Гледка към село Губислав
От вечерта проведеното разузнаване знаехме, че сутринта в 9.00 има автобус от гара Лакатник до село Лакатник. Естествено нашите планове за деня веднага се завъртяха около тази възможност, предвид денивилацията, която има да се преодолява между гарата и селото. Съставихме програма за сутринта, която бе стриктно изпълнена. Моис и Явор станаха рано-рано и в 5.30 потеглиха към гара Лакатник с цел пристигане по-рано и прибиране на колета с храна, който бяха изпратили от Русе. Ние останалите станахме някъде по това време и в 6.00 също поехме надолу. Това надолу е много неприятно 15 км слизане по път. Бързахме да хванем автобуса, което доведе до кофти последици за всички. Подбити ходила, пришки и т.н. екстри. Преминаването през село Губислав ни предложи хубава гледка.

За това село си спомням как един дядо ни разправяше при предишно мое минаване оттам легендата за произхода на името. Имало в селото даскал Слав. Една зима се наложило да отиде до съседното село оттатък баира. Тръгнал и не го намерили повече. И оттогава селото се казва Губислав, защото даскал Слав се загубил.

В 8.50 бяхме на гара Лакатник. Тъкмо по разписание, за да хванем автобуса в девет часа. И всичко би било идеално, ако при пристигането на гарата не открихме и следа от нашите хора, тръгнали преди нас. Оглеждахме се, ослушвахме се около готвещия се да потегли автобус и тъкмо мислехме да се разпръснем и да ги издирваме по капанчетата наоколо, ги видяхме да подтичват с бодра крачка, носейки от двете страни един огромен колет. Нямахме време за приказки и за коментари, метнахме се на автобуса и потеглихме към село Лакатник.

Ето ви малко дневник, защото е описано по-точно. По мои спомени не бих могъл. Моис: Поради това, че не можахме да събудим Галя, приложихме всичките си умения за убеждаване, за да успеем да вземем и нейното пакетче (сравнено с нашия 17 кг кашон). След внимателно и многократно разглеждане на документие успяхме да постигнем нашето.
Десет минути преди тръгването на автобуса отидохме да проверим за билети, но се замотахме и стана така, че вместо другите да изпуснат автобуса, щяхме да го изпуснем ние. В последния момент успяхме всички да се качим и в суматохата се оказа, че всъщност никой не е купил билети. Какво да се прави – пътувахме гратис. Докато пъплехме по пътя с ужас наблюдавах баира, които трябваше да изкачваме иначе пеша.


След пристигането ни в село Лакатник се случиха няколко неща. Първото и основното беше, че всички се разположихме на селския площад и започнахме да си ближем раните. Събухме си обувките и всеки започна да костатира пораженията. Краката на Галя бяха най-зле. Освен подбити - с протрита кожа и разкървавени, което предизвика два реда сълзи по лицето й. Както се оказа, никога досега не я беше сполетявало нещо подобно и бе много разстроена от факта. Останалите от мъжката част на групата веднага я наобиколиха и зауспокояваха, докто Райков дори оказа първа помощ. Аз седях отстрани, гледах, и си мислех, че ако Галя мисли така да се вайка за всеки проблем с краката, далеч няма да стигнем. За мен това са си нормални неща и трябва да се преодоляват и да се продължава с тях напред. Просто няма друг начин.
По-същественият момент обаче се оказа другаде. В този момент си дадох ясна сметка, че аз съм тръгнал с Галя, не някой друг. И ако недай си Боже се наложи тя да си тръгне, трябва да си тръгна и аз. И докато до този момент за мен тя беше просто член на групата, който върви наравно с другите и посреща всички несгоди наравно с останалите, вече се превърна в нещо по-специално. Реших, че оттук нанатък винаги ще бъда с едно на ум спрямо нея, ще я наблюдавам по специално и ще й помагам, ако се наложи. В края на краищата искаше ми се всички да продължим. До какво доведе това специално внимание, ще разберете към края...

Второто, което се случи в Лакатник, бе че си подсигурихме транспорт за по-нататък. Още при слизането ни от автобуса на погледа ни се наби спрелият срещу нас камион, разтоварващ дини пред магазина. След като приключи с успокояването на Галя Моис веднага се ориентира в посока камиона. Къде ходи, с кого говори, не разбрахме, но скоро се върна ухилен и доволно съобщи, че е пазарил камионът да ни закара докъдето може. Срещу съответно заплащане, разбира се...

Третото, което е по-скоро любопитно и занимателно, отколкото важно, бе историята с колета. За нея обаче директно от дневника. От Моис. Ще започна обаче от слизането от автобуса: Пристигнахме в селото. Слизайки доволни видяхме един спрял камион и веднага си помислих за евентуалната полза от него. След кратък разговор с шофьора мисълта ми се материализира и спокойно си позволихме едночасова почивка до тръгването на камиона. Този факт изцяло промени настроението на Галя, като сълзите й преминаха в усмивка.
В момента, в който отворихме колета, с ужас установихме какво всъщност трябва да мъкнем със себе си. Веднага се роди идеята да върнем част от храната. Идеята се доразви, когато Елка и Николай предложиха да изпратим храната до Котел.
След кратка докерска работа в селския магазин успях да изпразня един кашон от сапун за пране. Всеки от нас даде по нещо и напълнихме кашона. Оказа се, че колетът задължително трябва да е обвит, а ние нямахме хартия. Един чувал за брашно, получен от магазина срещу 10 лв, реши проблема. В крайна сметка след приключването на импровизациите имахме приличен пакет – 11 кг.
Проблемите не свършиха дотук. В пощата имаше заместничка, а тя не разбираше нищо. Наложи се да извикаме излязлата в отпуск пощажийка. Чест за нас бе фактът, че колетът бе №1 за годината. Поради това 30 минути търсихме ценоразписи, проверявахме и други подобни обработки. Чест прави на жената, че отказа парите, които и предложих за разкарването. Вече се надявахме, че като пристигнем в Котел, освен палатки ще ни чака и храна. Едва приключил с колета и Ясен дойде да ме вика за камиона. Щастливи, преодоляхме още 300 м денивилация транзитно преминавайки през х.”Тръстена”. Камионът ни стовари до една чешма, където се разположихме да похапнем. Никой не подозираше, че ни очакваха 9 часа път.


Оттук нататък почна едно ходене по мъките... Бяхме се настроили за 6-7 часа ходене още, и то в най-лошия случай. Почнаха едни полянки, едни горички, черни пътища, калпава маркировка, а раниците вече ни показваха каква грешка сме направили. За пътя не мога да кажа нищо особено. Нищо не помня, освен, че ми се опъваха жилите на врата от напън и вече си задавах въпроса имам ли шанс да стигна докрая. Почивките ни бяха уж за по десет минути, а като му седнехме, не ни се ставаше по половин час. После имахме нужда от 100-150 метра, за да ни претръпнат краката, докато отново разберат, че трябва да ходят.


По пътя
По пътя
Е, понякога се радвахме на гледките! Спиранията ни бяха бая чести, но вече не ни пукаше. В един момент решихме, че нямаме бърза работа, когато стигнем и където стигнем. Дори женската час от групата започна да се усмихва. Пристигнахме по тъмно. Вече на смрачаване навлязохме в махалата, в която се намира хижата. Минаваме една къща, втора, трета, а тук да се похаже хижата, а там, все я няма. Най-накрая около 22.00 акостирахме:

Галя:
Стигнахме пак по тъмно. Интересното беше: Радо се изтърси в едно дере – моста се продъни.

Елка:
Естествено пак нямаше ток., но затова пък – ЛУНА като по поръчка и една голяма маса пред хижата. Ако искаш – раница изпразвай, преобличай се, мий се, яж – все на лунна светлина.

Тази вечер с Николай си мерихме пришките. Изправили се до чешмата, събухме обувките и чорапите, и сравнявахме пораженията, докато разлепяхме лепенките. Бяхме много весела картинка.
Беше ми се образувала една пришка, много особена. Вътре в пришката друга пришка. Личи си през горния мехур, че отдолу има друг. Не знамкак точно е структурирана кожата, но сяхаш отделните пластове бяха образували отделни мехури един в друг.

Стига за този ден. Хапнахме набързо и се проснахме в леглата. Толкова бяхме скапани, че не можехме да гледаме.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: “Лескова” – “Мургаш” – 15 часа

Този ден също ми беше пълна мътилка, получих някои проблясъци едва когато прегледах дневника. Този факт обаче не ми помогна много, защото там са описани събития, случили се следобеда на този ден. В което няма нищо странно, предвид това, че интересните събития се случиха следобед.

В общи линии това беше ден на загубванията. Но така става, когато групата се раздели.

Малко за увод от дневника. Галя:
Единствената сутрин, в която тръгваме по-късно. (С една дума, ставаме по светло.) Ясен си лепи краката. Елка се прави на шейх. Каквото и да означава това.
Николай чете 24 часа. Моис ни подбира да тръгваме, а мен ме майтапят, че съм тръгнала по пижама (лъжат, това е специална униформа за планината!)
Радо и Явор тръгнаха преди един час.



На закуска
На закуска
С нас имаше и друга група там, не се чудете, ако забелязвате непознати физиономии.

После до обяд си ходихме както се полага. Без проблеми, само със съпътстващите болежки. Освен малки изключения, разбира се:
Ясен не е добре. Започна да откача. Приказва глупости, пее, освен това го тресе – в процес на климатизация е. След мен сега е негов ред – ще се оправи.
Вървим през гора, красиво е, но след 5-6 часа започва да действа потискащо.


Към обяд седнахме да хапнем, разбира се без двамата ни спътници, които бяха отпрашили напред. Разположихме се край пътеката, разхвърляхме раниците, подпукахме поредните рибни консерви. Това го помня, защото изядох едни Шпроти, които си пазех като особен деликатес. И докато сладко похапвахме, зад нас – гласове. Докато хвърлим едно око зад гърба си, се появиха Радо и Явор. Бре, да му се не види! Вие нали бяхте напред? Бяхме, но се позагубихме... Всичко свърши с това, че както бяхме се наяли и мислехме да тръгваме, откарахме още половин час в хоризонтално положение, докато хапнат и “загубените” ни спътници.

Ето ви още малко от дневника. Галя:
16.00 – тръгваме от “Дълбок трап” след двучасова почивка с плаж. Който се интересува къде е дълбокия трап, да се поразрови из картите. Аз си нямам на идея. Както и какъв плаж сме правили. В момента събираме “циганията”, като същевременно всеки си говори сам и никой никого не слуша. Добре сме, но ще се оправим!
17.00 – на една папратова поляна срещаме Явор, тръгнал половин час преди нас и малко се поразходил, но в грешна посока. Обаче с помощта на компаса се оправил. Герой!
Мургаш е пред нас. Височината му не ми харесва...
Вървим през гори, почти вече само нагоре. Няма вода, а има още много път...


Водата. Водата през този ден се оказа сериозен проблем. Често ми се е случвало в планината да закъсам за вода, но като тогава – никога. Знаехме уж от предварителното разузнаване, че съществува проблемът с водата в този участък. Уж бяхме подготвени... А стана така, че вървим, слънцето препича, ама както само то си знае, ние пестим, пием по малко, а водата свършва. И няма откъде да налееш. По някое време изпихме последните глътки и останахме само с надеждата, че скоро ще стигнем вода. И почна агонията... Вървиш, вървиш, устата лепне, езикът се надува, абе гадна работа. Пред очите ми започнаха да се появяват черни кръгове. Въобще нещата не отиваха на добре. Не мога да кажа колко време изкарахме без вода. Но пиехме икономично от доста време, така че сме били здраво обезводнени. Навлизането ни в поредния горски масив бе посрещнато с облекчение заради сянката. А след двеста-триста метра ни сполетя дълго жадуваното щастие – поток! Чист, студен и бистър! Виждали ли сте жадно стадо животни? Може да си представите как реагирахме. Макар че сравнението със стадо не е точно, защото бяхме малко хора. А поточето течеше по продължение на целия склон все пак.
Не знам другите как са изживели този момент, но аз просто се навидох над водата и започнах да гълтам колкото мога, на границата на удавянето. Като преминаха първите няколко секунди се изправих, извадих бутилката, напълних я и я изпих. После пак. И не знам колко изпих, но усещането накрая бе гадно. Устата ми още лепне и ми е жадно, а коремът ми надут от течност до пръсване. Както и да е, осъзнах се по едно време, че с тая планинска вода по друг начин не може да бъде. Напълних шишето и продължихме.
Скоро след това дойде и реакцията на организма. Не знам как точно реагира тялото, който разбира, може би ще обясни. Дотогава не ми се беше случвало подобно нещо, след това обаче – неколкократно. Когато съм обезводнен в горещо време и след това изведнъж се напия с много и студена вода. Втриса ме. А такава треска, която ме сполетя тогава, никога не ме е повтаряла по-късно. Петнадесет минути след “наливането” усетих, че ме втриса, и то така, както ме е тресло при много висока температура. Уплаших се и почти изпаднах в паника, но не казах на другите, за да не се паникьосват и те. В края на краищата там, в дън гори тилилейски, ако се случи нещо, така и така не могат ми помогна. А ако се размине, няма смисъл да ги занимавам. Във всеки случай състоянието ми доведе до поредната грешна постъпка. Извадих от аптечката си и изпих две таблетки аналгин-хинин. Лекарство, което май вече не се произвежда. А е много ефикасно средство, особено срещу треска. Е, не срещу треска от естеството, което имах аз, но кой да мисли в този момент.
Така или иначе треската ми скоро премина. Прекалено скоро и си дадох много ясна сметка, че не е от лекарството. Прекалено рано бе да подейства. Притиснен, че може да ми се случи нещо от ударната доза аналгин-хинин, но в същото време успокоен, че треската ми е преминала и няма да се налага да безпокоя другите, се осмелих да се обърна към Радо. Така и така, казвам му, “малко” ме втресе и аз изпих две таблетки. Много ли е и има ли опасност да ми стане нещо? Нищо ти няма вика, спокойно. И аз бях спокоен, но...
Но лекарството подейства след около половин час. Точно по начина, който се очаква от него. Започнах да се потя. Не просто да се потя, а да се леят реки от пот от мен. Хем в гората, вече на смрачаване, на хладно. Пак взех да се шашкам. Като се облека, по-лошо. Като се съблека, притеснявам се да не настина. Все е зле. Добре, че поне вече вода имахме по пътя в изобилие, та имах с какво да компенсирам загубената при потенето.
След половин час и това премина, но този период бе доста критичен за мен.

Още малко от Галя:
19.30 – най-накрая вода! Кризата отмина, обаче сме много зле! Вече се караме, напрежението си казва думата. Преходите са адски дълги, а раниците адски тежки. Вървим от сутрин до вечер, пристигаме в хижите по тъмно. Всеки си преживява по една “кризичка”. Започнахме да обсъждаме промяна на маршрута...

Скоро, след като намерихме водата, излязохме на трасето на газопровод, който на това място прехвърля Балкана. Това бе повод Моис да ни вдъхне кураж, защото в някаква книга, която бил чел, се казвало, че се върви известно време по трасето и хижата вече е близо. Близо, близо, вървяхме още един час. А да стигнем, а още малко, а да стигнем, преди да се стъмни, но не би. Накрая мръкна толкова, че не можехме да си видим носовете. Свалихме раниците, извадихме фенерите и не минахме двеста метра, хижата се показа пред нас. Най-после!

Пак Галя:
21.45 – стигаме в хижата. Отдавна е тъмно. Лошото е, че и в хижата е тъмно. Пак няма ток! ТРАГЕДИЯ!!!
Емоции не липсват. Пред хижата е лудница. Обаче при нас е вече добре.
Събитие: измиване с топла вода – невероятно, но факт!
Истина е, че хижарят, още щом ни видя, първите му думи бяха: Момчетата нагоре, да ви покажа стаята, а за момичетата има един голям котел с топла вода в кухнята, да отидат да си го вземат, банята е отсреща. Никакви излишни приказки, никакво помотване. Явно по физиономиите ни си е личало колко сме я окъсали. Отказахме на многократни покани за присъединяване към масата отвън – изводите се налагат сами. С една дума – скапани сме. Радо единствен ни отсрами.

Ето отчета на Радо по въпроса:
И така, поканиха ни на маса. Хората бяха настоятелни, а ние несериозни. И аз понеже съм с меко сърце, слязох долу. Пернах една ракия и в хода на разговора се установи, че не са ме поканили заради сините ми очи, а заради нежните ни половинки. След проучване се разбра, че се интересуват единствено от тях. Но аз ги вкарах в “девета глуха”, като им казах, че Елка е жена, а Галя сестра на “камбоджанеца”, който имал (той така твърди!) връзки с ВИС-2. Не знам колко от вас помнят борческите времена. Те ще загреят за какво става дума. Тогава загубиха интерес към мен и аз си легнах при другите. Абе компанията беше яко загряла, да ви кажа право. Нищо чудно така да са се развили нещата...
Наистина, тъкмо си бяхме легнали, и Радо се присъедини към нас.

От този ден нямам други снимки.

ДЕН ПЕТИ: “Мургаш” – “Чавдар” – около 15 часа

От този ден имам много спомени, по простата причина, че бе изпълнен с емоции. За моя изненада обаче се оказа, че в дневника също е отразен почти на 100%. Може би по същата причина... Поради това у мен се породиха колебания как точно да пресъздам случилото се. Дали както досега, редувайки моите спомени и записаното в дневника, но спазвайки хронологията, или да изложа първо моите спомени от начало до край, а после по същия начин да препиша дневника. Ще карам както досега, пък ще видим какво ще излезе...

Сега, като прочетох написаното в дневника за него ден, видях, че тогава единодушно сме го обявили за “Ден на загубването”. Което си е баш така. Но аз обявих като такъв предишния, така че ще имате честта да проследите втори “ден на загубването”. Не вярвам да ви стане досадно или скучно заради това.

Друг проблем. От този ден съм качил деветнайсет снимки. Доста ми е трудно да избера кои да покажа направо и към кои да дам връзки. Всъщност връзки към всички ще дам... Ще зависи от това, което пиша.

И така. Нея сутрин се успахме. Не, че не опитахме да станем по тъмно, но не ни беше възможно. Клепачите залепнали, краката приятно отпуснати, няма отлепяне. С огромни усилия успяхме да отлепим, може би към 7-7.30. Докато хапнем, докато се намотаме, отиде осем. Утринта беше мрачна, притеснявахме се, че може да ни завали. И докато стягахме багажа, пред хижата се появи камион. Не помня точно коя марка беше това, но в България е известна като “виетнамка”. Казват, че този вид камион се е доказал по време на войната във Виетнам. Не знам доколко е вярно, не съм бил роден тогава, но видях после със собствените си очи на какво е способен. Резултатът от появяването му бе един – поредните преговори, пазарлък за 100 лв на човек (това си беше рязане на глави, но тия машини гълтат здраво, а ние бяхме в състояние, в което много не размишлявахме върху цената) и в резултат – още час мотане на жижата, докато камионът тръгне към Витиня. Снимах и други атракции.
Правихме и предварителен коментар със ”запознати” с предстоящия маршрут хора. После падна голям майтап, но вие ще се убедите...


Връх Мургаш
Връх Мургаш
Към 8.45 се натоварихме на камиона и потеглихме в необходимата посока. Имаше емоции по време на пътуването, някои хора се вживяваха повече от необходимото. Най-приятната част беше изкачването на връх “Мургаш” с камион. На слизане от върха машината показа своите възможности. Спускането се извършваше по наклон, за който не бих си и помислил, че може да мине превозно средство. Камо ли с толкова висок център на тежестта. Бая потреперахме, докато заравни поне малко. След това навлязохме в гората. Шофьорът бе решил да ни демонстрира майсторско шофиране и караше като на рали. Едва в този момент прозряхме предназначението на клетката, с която бе обгърната цялата каросерия. Шибаха ни неизброимо количество клони, половината от които се счупиха, и ако не бяха железата, просто щяха да ни изметат от камиона и да се събираме после в продължение на няколкостотин метра по черния път.
В края на краищата благополучно ни стовариха на Витиня.

Малко чужди впечатления:
Тръгнахме от хижа “Мургаш” с “виетнамка” и последва едно дълго и емоционално пътуване. Качихме връх “Мургаш” и като започна едно слизане... Беше много диво, а настроението ни – страхотно. Това последното е много вярно – адреналинът ни беше скочил до най-горните си стойности. Тръскането беше на ниво, шибаха ни клони и ни напълниха с буболечки. Обаче беше страхотно! Сега сме на прохода Витиня, прибираме “масата”. Тръгваме...

Ами сега??? Не ни се връщаше, бяхме слезли малко, трябваше да се качваме. Пък и щяхме да загубим време и усилия. С компас не ставаше, защото изтокът бе точно надолу, към дерето. А в гората нямаше никаква видимост, никаква възможност за ориентация. Загубихме 5-10 минути в празни приказки, докато ме осени идея.


Накъде ли е вярната посока!?
Накъде ли е вярната посока!?
Питате се какво правя там ли? Много просто – качих се да огледам накъде да вървим. Както виждате дърветата са гадни – избягали нависоко в борба за светлина, без ниски и удобни клони. Тогава това бе за мен допълнително предизвикателство и не ме бъркаше ни най малко. Както и да вися на тънките вейки на върха, полюшван от вятъра. Бях някакви си 60 кила. Ако ви интересува, снимката е вече на слизане. Моис ме издебна изотдолу...

Колкото до моята мисия – тя се увенча с успех. Видях право на изток, оттатък дерето, паметника на прохода “Арабаконак”. В първия момент се зачудих, как по дяволите ще прегазим тоя хендек и кога ще се качи до там отсреща. В следващия момент акълът ми си дойде на мястото и се усетих да огледам на юг и север. На юг си беше празно, там Балканът слизаше в полето. Но на север видях билото. Осъзнах, че на това място билото прави своеобразна извивка на север, после пак завива на юг и продължава на изток точно срещу мястото, от което е започнал завоят на север. Не знам дали разбрахте нещо, но вижте картите. След слизането ми много старателно разгледахме картата и чак тогава обърнахме внимание, че да, наистина, маркировката там прави малко завойче. Ама кой да ти обърне внимание пък и кой да вярва на оная “точна” карта? Никой.
В края на краищата, ето ви в заключение: представете си буквата S. Вървейки от запад на изток, след прохода Витиня се тръгва на юг. Обикаля се оградата отдясно, от южна страна, като се прави дъга. Долната страна на S-а. След излизането на полянката се продължава край оградата на север, влиза се в другата дъга на ес-а. Там някъде вече се хваща билото, по което върви пътеката. Т.е. пътеката прави другата извивка на ес-а не заради оградата, а следвайки естествената извивка на билото. Тези извивки свършват точно на Арабаконак.

В резултат решихме да тръгнем по хоризонтал наляво и леко нагоре, с надеждата, че рано или късно ще излезем на маркировката. Това придвижване продължи известно време и тъкмо бяхме започнали да се отчайваме, когато попаднахме на извор. Появата му бе като лъч светлина в мрака, защото всичко ни се виждаше черно. И докато наливахме вода, някой от нас забеляза маркировка. Десет метра нагоре, на едно дърво. Оказа се, че това е извор край пътеката, до който нормално се слиза от нея, а не се достига с изкачване. Но независимо от подхода към него, бяхме доволни, че накрая се “намерихме”.

Оттам окрилени прелетяхме до “Арабаконак” за нула време.

Като гледам почерка, трябва да е на Галя следващото:
13.50 – поредното загубване “с учебна цел”. Така се майтапехме, като се омотаме някъде. Установихме източника на загубванията – пусне ли Радо радиото и веднага се оплитаме в гората. Пък и определено няма маркировка наоколо...
Моис търси с компас паметника на “Арабаконак”, за да се ориентира, а Ясен се катери по дърво.
14.20 – все още сме загубени. Трима (Моис, Радо и Ясен) са скупчили глави над картата и шумно коментират маршрута. Моис вече предложи спускане до някоя гара и влак до морето. Май заваля. Билото е далече.
Вървим в гората като ненормални, всеки дава идеи, но в крайна сметка – нищо. Водата ни привършва.
Най-накрая – вода! А десет метра нагоре – МАРКИРОВКА!! Ура!!!


Следващото трябва да е от Елка, ако не бъркам почерка:
Потим се като идиоти, мърморим и псуваме ръководството (Моис). И накрая тъкмо той не видя маркировката. Водата от шишето на Николай има цвят на боза От гореописания извор. Добре, че на вкус е добра. Ясен все още клечи край извора. Кръщаваме дерето “Изгубанско” или “Моисово дере” (защото той ни загуби). Вече всички са успокоени, прави се анализ на грешките.
Бъзикаме се, че всички се изреждаме да се губим, а Радо каза: “Ние с Явор сме като Левски – ако губим, губим само себе си”.
Моис мъкне раници по баирите – опитва се да ни снима със самоснимачката и се криви над фотоапарата.


Вярно, че Моис държеше да ни снима всички, като за целта примъкваше раници нагоре-надолу в опитите си да направи подходяща основа за фотоапарата. В края на краищата усилията му се увенчаха с успех. Докато той се “кривеше над фотоарпарата” аз се опитах да го щракна, но фотографът на фотографа в този случай се изложи здраво.


Голям зор!
Голям зор!
После продължихме по стандартния начин – полянки и гори, пътища и издирване на маркировка. На едно място водата беше измила склоновете на едно дере, а пътеката минаваше точно през него. Преминаването бе доста емоционално. На снимките не си личи особено, но...
Още откровения:
Часът е 20.00 – почиваме след емоционално изкачване на десетметров сипей. Тръпката си я биваше!
Вървим в храсталак, почти без пътека. Търсим маркировка... Мрак, гора, кал + седем откачени.


Оттук насетне помня само, че излязохме на един кръстопът от черни пътища. Намерихме табелката, която посочва нашия, и закрачихме храбро, с надежда, че ще пристигнем скоро и преди да мръкне. Надеждата, казват, умирала последна, и в това се убедихме с пълна сила за пореден път. Стигнахме, но нито беше скоро, нито беше по светло.

Ходейки все по пътя, разбира се накрая стигнахме заветната цел. Не помня подробности, освен че хижата по това време беше без хижар – изоставена.
Подробности от дневника:
21.40 – в хижата сме. Пиша на свещ. Започваме да готвим. Шоу...
Поредна нощ на тъмно. Хижата е изоставена, но чиста. Има дюшеци и и одеала.

Продължение:
Радо в момента готви, Ясен си лепи краката, Елито е заела страхотна поза върху три маси (бъдещите ни легла), Моис се придвижва, накуцвайки и ми пали втора свещ, аз ще се опитам да направя малко гимнастика след този преход. В този момент Ясен се облича и си напъха главата в ръкава – мърмори. Николай се реши от половин час. Аз също – след камиона днес бе належащо. Всеки се оплаква от болежките си и се разхожда като наакан.


Това беше атмосферата оная вечер. Пълна идилия. И наистина си готвихме. После му дръпнахме голямо ядене. Включително и аз.

Последва сладък сън върху масите в столовата. Сладък и безпаметен.

Хм, сещам се, че някой носеше някакъв препарат за миене на чинии. Защото нея вечер аз мих след вечерята и ми го връчиха тържествено. И такива неща сме мъкнали...


За този ден май се улях. Какво да се прави, имах най-много материал. Дано да е било интересно.

ДЕН ШЕСТИ: “Чавдар” – “Кашана” – 7-8 часа

Мокър ден. Накратко казано. Резултатът бе, че не можахме да се доберем до “Свищи плаз”, както беше по програма.

Събудихме се освежени. Позабавихме тръгването в очакване края на дъжда. Дочакахме. Т.е. спря навреме. И тъй като вечерта нищо не видяхме от хижата, сега я огледахме от всички страни.
Галя:
Спахме много добре, макар и на маси. Сега на светло се вижда, че хижата съвсем не е лоша – кокетна стара хижичка със страхотна тераса. И нещо уникално – има огледало.
Природата наоколо е много красива.
Сега се чудя как да си обуя обувките – вчера газихме в кал до глезени.


После нямам спомени. И в дневника няма нищо. Помня, че вървяхме през гора известно време, с набирането на височината излязохме на открито. Спряхме за почивка край един паметник, не помня чии беше и по какъв повод е направен. Почивката ни се проточи дълго.

Пак Галя:
9.45 – на паметника на руските войни.
Моис се е обръснал на тъмно в хижата. Хем е заклан (порязан на поне тридесетина места), хем е недообръснат. Времето е ОК. Все още. Ако знаехме какво ни чака... Под връх “Баба” сме. Има много боровинки. Има и много мухи.



Връх Баба
Връх Баба
Тук има бяло петно. И в главата ми, и в дневника. Докато ни заперка дъжда някъде около хижа “Мургана”. За сметка на това прииждащата мъгла около връх “Баба” предразполагаше към снимане.

Още сме в добро настроение:
13.30 – вървим в мъгла. Вървим и пеем – страхотно е!
Вече сме мокри...

И двете изречения, след като вече ни е заперкал дъжда:
Много сме мокри! АДСКИ сме мокри!!

Пак се загубихме...

Някъде по това време се загубихме наистина. Действието се разви около х.”Мургана”. Все още не бяхме достатъчно мокри и с твърда крачка продължавахме напред. После, четейки в поредното помагало, хванахме един път, който ни поведе на север. Абе хора, викам им, това не е нашата посока, пък и много слизаме. С Явор почти се скарахме и аз преглътнах по-нататъшните си възражения. Ще вървя, пък където ще да стигнем. Важното е да не се джафкаме, щото тогава няма оправия. Джвакащите крака, напредването на сляпо и тежкия багаж бяха опънали нервите ни докрай.
Явно има Господ и той ни се яви в един момент в лицето на семейство палаткуващи край един завой на пътя. Ние: “Това ли е пътят за Етрополския проход?” Те: “Не, този път е за Ботевград!” Ха сега елате ни вижте как се набираме обратно из баира. Гледаха ме гузно и мълчаха като бити задници...

Продължихме да джвакаме и скоро се добрахме до “Кашана”. Кръчмата беше затворена, хижата – също. Намерихме отключено едно бунгало в съседство. Веднага го окупирахме, извадихме манджата и разхвърляхме мокротиите. Все още имахме някакви надежди, че ще продължим. Мина половин час,мина цял час, на никого не му се ставаше и на всички ни стана ясно, че сме дотук. На Елка коляното ставаше все по-зле, а всички бяхмо прогизнали до кости. Бая жалка картинка бяхме.

От дневника, Галя:
15.30 – бунгало до х.”Кашана”. Мокри и кални пристигаме с настройка за кръчма.. Кръчмата не работи, хижата – също. Сега сме в бунгалото, има точно седем легла. Наоколо е бардак, всеки се муси.
Ясен си отлепя лепенките (“Ох, как се оскубах!”). Николай дава предложение да ходим към х.”Ехо”. Всички оценяват шегата му по достойнство – със смях.


Елка:
Допреди един час можех да убия човек – толкова ми беше мокро и студено. В момента вече сме на маса. Вдигат се наздравици, дялкат се картофи за супа. Боли ме кракът! Из стайчето са опънати въжета за сушене на дрехи, а чорапите на всички висят навън под дъжда – за допълнително изпиране.

Ама почерците на двете жени много си приличат! Не мога да определя коя е писала следващото:
Радо реже лук и плаче. Пръска Явор в окото. Той........ Разбирате смятам. Моис пие и вика: “Наздраве!” Обсъждат се сексуалните предпочитания на Николай – интернационализмът е неговия принцип. Ясен гледа умно и пие по малко. Аха, Елка го е писала! Моис се прехвърли на друга чаша и решава, че ще му е интересно да иде в казармата.
Пием аператива. Яденето се вари. Всички ядем лук... Мислим да наблегнем и на боб. Очертава се интересна вечер...
Ракията свърши, настроението расте, думите започнаха да се оплитат... Айде бе! Не вярно!

Не имало такива неща!!!

Тук съм писал аз:
Преместихме се всички в столовата на хижата и катуна светна с целия си блясък. Всеки започна да вади дрехи – мокри и сухи, чисти и мръсни. Оказа се, че има и пералня – докато някои се къпеха, други перяха. После стаята заприлича на огромна сушилня с висящи от всички страни дрехи, а под опънатите въжета се разположи софрата. Снимки: 1, 2 и 3. Радо, Николай и Явор започнаха поредната си изява в готварското поприще, Моис, Галя и Елка в простирането, а аз ги гледах. В момента с пълна пара тече подготовката за вечеря и с нетърпение очакваме произведението на нашите готвачи.

Тази вечер за пръв път хванах химикалката и го направих с намерението да споделя всичко от Ком насам, но си давам сметка, че е невъзможно – нито има къде, нито пък има време. Единственият факт, който не може да се подмине, е голямата грешка, която направихме с първите големи преходи и разчитането им по картите. Данните там се оказаха лъжа и измама, а преход преди 20.30 не сме завършвали, като пристигахме дори към 22.00 часа. Вследствие сме преуморени, изтормозени и с безброй пришки по краката. Аз лично с нетърпение очаквам почивния ден на “Ехо”, предполагам и останалите, но както изглежда времето може да ни принуди да направим и тук един такъв. В края на краищата е за добро, но страшно ще изостанем от графика с всички произтичащи от това последствия – ще ни очакват на “Ехо”, “Амбарица” и “Грамадлива”, а възможно е и на Котел и поради липса на подходящи комуникации могат да останат непредупредени и поставени в неудобно положение. Това всъщност е единственият проблем, защото иначе въпреки всички проблеми, неуредици, неудобства и неприятности походът ни протича чудесно – с много емоции и силни преживявания. Ако не са тревогите за очакващите ни, мчожем да останем тук и седмица – бърза работа нямаме. На масата съм, музата ми секна, друг път пак!


Галя само е добавила:
Най-после маса!

Елка:
Много моля да се подчертае – всички участваха в подготовката на вечерята и в прането. Ще има картофено пюре и спагети.
Хижарят засега и супер. Тук наистина прилича на катун. Момчетата са все още на първата ракия. Настроението засега е добро, но купонът все още не е в разгара си.
Боли ме коляното. Преди един час хижарят ме намаза с някакво мазило – дано да ми мине. Слушахме радио “Експрес” – музиката е страхотна.


Тоя ден май изцяло го преписах от дневника. Но колкото, толкова.
За другия ден ще издам само, че не тръгнахме. Времето продължи да е кофти и се отдадохме на почивка. Подробности – по-нататък.

ДЕН СЕДМИ: “Кашана” – почивен ден (принудителен)

През този ден си отлежахме. Дъждът навън е спря и се отдадохме на лентяйство.
Снимки не съм правил. Това е единственият ден, от който нямам снимки.

Едва ли ще ви е интересно как цял ден сме се прескачали по креватите, но все пак в няколко изречения:

Станахме в шест часа. С надежда, че ще продължим. Но само си подадохме носовете и продължихме да спим. По някое време сутринта хижарят каза, че ще слиза до Златица. Да си дадем поръчки за нещо, ако има такива. Такива имаше, както се оказа – в изобилие. По тази причина, да не тормозим излишно човека, Моис се жертва и тръгна с него. Останалите се отдадохме на мързел, а той се зае с действието.
Изпратихме по него писма и картички (да ги пусне по пощата) и му направихме дълъг списък с всичко, за което се сетихме. Основно сладкиши – вафли, шоколади и солети.

Моис замина, а ние се излежавахме, ядохме, играхме карти... Въобще – уплътнихме пълноценно времето.

Завръщането на Моис ни свари в разгара на следобедната дрямка. Която прекратихме в момента на влизането му и вперихме погледи в ръцете му. Носеше голяма торба с неизвестно съдържание, която за мой огромен ужас връчи на жените. Подмазвач! Познайте какви ми бяха шансовете до мен да стигне нещо за подслаждане на душата. Е, стигна, но след като те си направиха удоволствието да ме замярат с вафли. Абе какво да ви разправям...

От мен – толкова. Ще продължа от дневника, тъй като жените се възползваха от почивния ден и се упражняваха в писане.

Елка:
Събудиха ни гадно в 6.00, за да решим, че няма да тръгваме веднага. Ако въобще тръгнем. Времето е отвратително!

Моис (има и малко “терзания на водача”):
10.30 – взехме решение да отида до Златица с хижаря. Успяхме да постигнем консенсус по въпроса за покупките – яйца, мляко и сладкиши...
В същото време Радо написа поема на тема Етрополският зет и Галя. За справка – по-долу! В нея обстойно бяха застъпени характеристиките на всички членове на компанията. За пред родителите й.
Цялата сутрин бе дъпроводена с мърморене по мой адрес: за събуждания, почивки и всякакви подобни недоволства, при това извън времето за критики – нахалство! Замислям се дали да продължавам да се занимавам с подобни неща в бъдеще. Взе да ми писва.
Междувременно за 20 минути с хижаря се опитахме да спрем нещо на стоп. Резултатът бе нова дъждовна баня. Към обяд ще опитаме отново.


Галя:
Засега почивката ни се отразява чудесно: аз слушам музика и шия раница, вече всичко е изпрано и изсъхнало, в бойлера има гореща вода; Моис се цупи, но ще му мине; Явор спи, а Ясен, Радо, Кольо и Елка цакат белот и още не са се сбили.

Пишем картички до вкъщи. В тази връзка Радо ми помогна така (не се възползвах от вдъхновението му!).
(Обещаната поема!)

ГОДЕЖ
(от Галя до родителското тяло)

Привет,
Намерих си етрополски зет.
Иначе всичко е наред.
И понеже всеки етрополски зет е заврян,
ще взема да ви го доведа без свян.
Идвам с моите другари –
весели и славни годежари.

Най-напред с бъклица ще да върви
Радо, който пекане във тез игри,
от личен опит тез неща разбира
и положението ще ви офертира.

Явор тъпана ще бие
и най-много вино ще изпие,
защото нужни са му ноти,
за да получи той по челото банкноти.

Моис акордеона ще разпъва
и алъш-вериша ще раздува –
искайте парите кеш,
иначе ще ви перметне тоз младеж.

Ясен търновски болярин,
също славен годежарин,
нещо дърпе се, не ме дава,
ала няма той къде да шава.

Кольо, нинджа камбоджанска славна,
с автомата на хорото е начело.
Ролята му в туй събитие е главна:
кум е той, затуй пристъпва важно.

А пък Елка, славна хубавица,
тя достойна е кръстница.
Стъпва бодро и напето
въпреки, че я боли крачето.

Пригответе пиене, мезета,
че добре я дава тази чета!


Ама опасен бил тоя човек. Сега като чета какви ги е писал и му хващам намеците. А тогава – пълна скръб съм бил. Абе личи си, че е с пет години по-възрастен.

Инак го пиша това, за да видите колко отрицателно ни се отразяват почивките. Нали знаете, човек като няма какво да прави и го избива на простотия.

И пак Галя:
Моис се връща от селото (!!!). Влиза в стаята с пълна чанта сладки – вафли, бисквити... И двете с Елка ококорваме очи. Торбата е между двете легла и със светнали очички опитваме съдържанието й. След десет минути отново спим.
20.00 е. Момчетата се разприказваха и ни събудиха. Следствие: замерване с вафли, разгаря се истинска битка. В крайна сметка те май останаха доволни повече, отколкото ни се искаше.
Има гореща вода. Пак се къпем.

Сега варя юфка за закуска и пиша на крак, докато кипне млякото. Елка парви таратор...
Вечерята беше страхотна!
Направихме прощална вечеря за Радо – шопска салата с всичките й подробности (аз я правих – много съм доволна), таратор и яйца на очи. Все “луксозни” ястия за нашето положение.
Хижарят е страхотен, всичко това стана благодарение на него. Това със сигурност е най-хубавата хижа от началото на похода.
Баш пък. Просто имаше екстри, иначе си беше пълна скръб. Прекарахме си страхотно!

Пак се улях. Налягат ме спомени, докато пиша, и се увличам. Какво да се прави, подмладявам се с десет години.....

ДЕН ОСМИ: “Кашана” – “Планински извори” – 6-7-8 часа ????

Хм! Чета дневника с надеждата, че нещо ще ми просветне. Но уви, там също е много постно. За сметка на това пък ще има снимки.

Предварително предупреждавам, че от маршрута нямам никакъв спомен. Тръгнахме от “Кашана”, вървяхме първо нагоре и се оглеждахме назад, после качвахме и слизахме някакви върхове... и в ранния следобед стигнахме на “Планински извори”. Мога само да спомена характерното за тази част на Стара планина заоблено и тревисто било. Най-омразният ми терен за ходене. Еднообразиие, монотонност и скука. Което води до по-бърза умора. Маркировката беше добра, колова и никъде не се изтърваше. Разбира се, казвам това, без да ни е захлупвала мъгла. Дори и в такъв случай обаче едва ли бихме имали проблеми – пътеката беше ясно очертана почти през цялото време, а колове не липсваха. Абе с една дума – нищо характерно и особено не мога да кажа за маршрута.


На връх Свищиплаз
На връх Свищиплаз
Ето ви Галя на Свищи плаз, за разнообразие. Какво друго? Най-важното, което се случи през деня, бе това, че се разделихме с Радо. Свърши му отпуската на човека и го изпратихме над хижа “Свищи плаз” да слиза надолу.

Имахме и идеята да стигнем до “Ехо” през този ден, за да понаваксаме. Отсега ви казвам, че не стана. Не ни се ходеше по тъмно, а щеше да се наложи, ако бяхме опитали. Пък и коляното на Елка отиваше на все по-зле.


Билото над хижа Паскал
Билото над хижа Паскал
Ето една от почивките ни, вече без Радо в състава. Хем да се види хубаво билото. Някъде над х."Паскал" сме. В дъното върхът е "Свищи плаз".

И от дневника, разбира се!
Галя:
Разговор между Кольо и Ясен: Къде ни е подслушала, не ми е ясно...
К.: Как си с пришките?
Я.: Само две ми правят проблеми.
К.: Аз имам пет лепенки на левия крак.

Елка:
В х.”Планински извори” сме. Отказахме се от идеята си да стигнем до “Ехо” до довечера. Ясен, Николай, Галя и аз играем карти. Другите двама спят. Сутринта, на разклона за х.”Свищи плаз” изпратихме Радо. На всички ни бешемного гадно, но уви. Той просто трябваше да се върне в Стара Загора, при жената, дъжерята, работата, тъста и тъщата, стажа и дебелите томове по хирургия.
В тая връзка ето ви част от сбогуването на Радо. В силно съкратен вид е, защото има излияния, които мисля, че не върви да стават достояние на кого да е: И така, стана време да си ходя. Много ми е мъчно, но дългът ме зове. Мили мои приятели, благодаря ви за всички тези приятни мигове! Просто няма перо, с което да изразя възхищението си от вас.
После................................................. и пак:
Желая на всички успешно да преминат целия преход и да се топнат в Черно море.
Чао! Обичам ви!

И се връщаме пак на Елка:
Днешният преход беше доста бърз – темпото беше двойно по-бързо от обикновеното (нали се бяхме засилили към “Ехо”) Временцето беше супер – само на билото ни подуха добре. Аз проклинах женското закопчаване (вятърът от север се наблъскваше в отворите между копчетата и изглеждах като балон). Имаше само две големи изкачвания – на вр.”Косица” лично аз бях изплезила език до кръста. Почивките не бяха големи. Просто не е за вярване, че толкова бързо “влязохме в крачка”.
В момента сме приключили с вечерята, всички сме на чай, кафе и сладки приказки.
Липсва ни Радо. На всички. Без изключение. Просто той е от онези светли хора, с които бързо свикваш, а раздялата е доста мъчителна.

Забравих – снощи Галя беше направила страхотна юфка, така че закусихме супер.
Моис готви овесени ядки за утре сутринта.
За сметка на това пък не съм се лишавал от духовна храна. Нали пристигнахме рано и по светло, денят беше хубав, настроението също... Пък и за какво съм помъкнал книжки? За да ги чета, разбира се!

ДЕН ДЕВЕТИ: “Планински извори” – “Ехо” – 8-9 часа

Денят започна зле за мен. Събудих се със замаяна глава, виеше ми се свят, гадеше ми се, обливаха ме горещи вълни. Явно бях в някаква криза, която тайно се надявах да премине с течение на времето. След тръгнавето ни от “Планински извори” може би в продължение на час-два не бях на себе си.


На хижа Планински извори
На хижа Планински извори
Ето тръгването ни. Денят започна зле за мен, но завърши зле за всички. Както споменах в разказа за предишния ден, хранителните ни припаси бяха разчетени доста точно и поради закъснението от два дни, което бяхме натрупали, карахме на последните остатъци. Вечерта Моис забърка овесени ядки, с които закусихме, и така за деня разполагахме със следното:
Никакъв хляб, пакет овесени ядки, две пакетчета кашу, парче кашкавал, буркан сладко и кутия сухарин. Не знам на колко от вас понятието “сухарин” говори нещо, затова ще поясня – това е някаква диетична имитация на сухари. Т.е. нищо хлебно няма в него. Пълни стомаха, но не храни.

Друго притеснение ни беше времето. Утринта бе влажна и мрачна, край билото се виеха мъгли. Изгледите не бяха добри...

Така с натежали сърца, притеснени от переспективата да бъдем мокри и гладни през този ден, започнахме прехода. И докато очакваниета ни за глад се оправдаха напълно, то тези за дъжд се оказаха неверни. Размина ни се, а в същото време станахме свидетели на невероятни гледки. Мъглата се разстилаше от двете страни на билото, а ние вървяхме по гръбнака на Балкана като по пътека сред бухнал памук. Там билото е все още гадно – заоблено и затревено, за сметка на това обаче с големи и дълги слизания и изкачвания. Тогава не си го и помислих, но сега си представям как бихме се чувствали, ако ни беше напекло както трябва. Давам си сметка, че извадихме късмет него ден с времето – хладно и без много слънце.
Опитах се да снимам всички тези мъгли. Разбира се, снимките едва ли могат да дадат и бледа представа за невероятните гледки, които се разкриваха. Така заобиколени от мъгли изкачихме трите върха с буквата “Б” (така съм запомнил отзи район): “Тетевенска баба”, “Булваня” и “Братаница”. Разправяха ми после, че някои от тях се подсичали, нямало нужда да се изкачват, но като не знаем откъде... Пътеки не личаха, а и мъглата отсъстваше само по билото. Всичко надолу бе забулено.


Ето една снимка с мъгла. По-нататък, като пиша извадки от дневника, ще срещнете едно описание на подобна гледка, макар и да не се отнася за същото място.
Ето и обещаният дневник. Галя, както в повечето случаи дотук, а и до края:
Вече се развиделява – тръгваме от “Планински извори”.

Вървим вече 2 часа и 30 минути. Минахме вр.”Тетевенска баба”, току-що слязохме от “Булваня”, а сега като гледам какво качване ни чака към вр.”Братаница”, лошо ми става. Всъщност вече не го виждам. Мъглата се сгъсти, даже слънцето не се вижда. Досега духаше гаден северен вятър. Ръцете ми са премръзнали и надути.

Грешка – това въобще не било “Братаница”! Кръстихме го “Лъже-Братаница”.

Сега сме вече на истинската ”Братаница”. Времето се оправи. Слънцето напече и разтика мъглата. Гледката е направо приказна: Слънцето пробива през мъглата и огрява отсрещните върхове. Наоколо е направо призрачно – виждат се само силуетите на върховете. Пред нас е “Старопланинското конче”. Оттук изглежда..... Нямам представа какво означава многоточието.

Мъгла. Мъглата се раздига. Насреща “Вежен”. Аааааааааааааа....... (Възглас на възмущение.)

Тук Галя се е опитала да предаде “възторга” ни от гледката на това, което ни очаква. А така си беше. Седиш си в мъглата и тънеш в блажена неизвестност и изведнъж се показва оня ми ти масив – свят да ти се завие. И после пак се скрива...
Мъглата свършва точно на ръба (изцяло отдясно на “Кончето”). Което ще рече – от юг. Имаш чувството, че извира отдолу и се устремява към облаците. Елка ги оприличи на изпарения, които извират от ада. Много точно казано!

Облаците са навсякъде около нас, а ние сме в слънчев кладенец. Страхотно е! Просто нямам думи! Това не може нито да се опише, нито да се снима. Трябва просто да се почувства, колкото и банално да звучи.

Дават зор да тръгваме. Вече нямаме никаква храна. Поделяме си две пакетчета кашу...

А! Вежен! Олелеееееее.... Дали не беше по-добре да не го виждаме?

На “Вежен”: И това ми било връх! За туристи като нас – просто закачка!
Ами лесно е, като вече си горе. Погледнат отгоре, животът изглежда по друг начин.
На връх “Вежен” моят милост се е престрашил да хване дневника, подтикван от извиращи от дълбините на душата му тежки чувства, и е написал страдалческите два реда: Вр.”Вежен” – няма хляб – гладен съм! Думите “гладен съм” са подчертани с две черти...

Елка е добавила:
Влизаме в “махалата”. Русенци наричаха така мило районът на х.”Ехо”. Имаха си го като родния квартал в града си. Край на втора карта. От седем части! Честито!

Изгря страхотно слънце. Гладни сме. Всички приказки се въртят около яденето.

“Вежен” е равен като футболно игрище. Домързя ни.


И дойде време за обяд. Обядът ни е описан от Галя в дневника доста подробно, но ще го разкажа и аз. Две гледни точки са все пак, не една...

Стомасите ни от доста часове искаха своето, но ние целенасочено не им го давахме, защото ни беше ясно, че друго ядене преди “Ехо” няма да има. Така ли иначе вече не се издържаше, пък и си му беше време за хапване. Извадихме всички налични запаси, а именно сладкото, кашкавала, овесените ядки и сухарина и започнахме дебати по въпроса как и под каква форма да изядем наличното. Само сладко – не върви. Пък и хляб няма. От друга страна трябва да го включим и него, защото само с останалото не можем се наяде. А нищо с нищо не се връзва. В нормална ситуация едва ли бихме разсъждавали по въпроса – просто щяхме да ядем нещо по-подходящо. Така или иначе стигнахме до някакво решение: изсипахме пакета овесени ядки в буркана със сладкото, разбъркахме и получената смес започнахме да гребем с лъжицата. Овесените ядки изиграха ролята на хляб. Бурканът с този “деликатес” минаваше от ръка на ръка, а кашкавалът го следваше. След няколко лъжици сладко, малко кашкавал за засоляване. Защото иначе сладкото не може да се поглъща в големи количества. Накрая братски си разделихме сухарина и затиснахме горната смес. Надявахме се поне малко да ни предпази от нежелани стомашни реакции. “Обилният” ни обяд приключи с унищожаване на последните годни за ядене продукти. Т.е. справихме се успешно и със сладкото, и с кашкавала, и със сухарина, и с овесените ядки, както си бяха сурови.

Ето как Галя е отразила ситуацията:
13.30 – обядваме на Каменната порта. И то какво: кашкавал със сурови овесени ядки и остатъци от сухари. Мармаладът го смесихме с овесени ядки – буламач. Обаче го изядохме.
15.15 – Ветровити преслап. Времето се оправи. Наоколо е много красиво. Тръгваме към хижата. Моис и Ясен тръгват към Юмрука.
Ние с Моис наистина минахме за по-пряко през Юмрука, а останалите – по подсичащата пътека.

Моето пристигане на х.”Ехо” бе съпроводено с едно единствено неистово желание – да ям! Със спирането на полянката пред хижата захвърлих раницата и заявих на посрещащите ни русенски студенти: Дайте ми да ям. Към моят призив се присъедини и Николай. Не помня кой и как ни осигури ядене, помня само, че се нахвърлихме там на място, пред хижата, преди всичко друго, на подадения ни хляб и консерва “хиляди очички”. (Така наричахме най-евтините консерви с копърка. Като ги отвориш и отвътре те гледат неопределен брой лъщящи очички. На малките рибета вътре.) По вкусна консерва не бях ял. Ометохме всеки по една консерва с прилично количество хляб и едва тогава бяхме в състояние да обърнем внимание на ставащото около нас.

Е, останалите, разбира се, също хапнаха, но по доста по-цивилизован начин. После се отдадохме на почивка и на културни мероприятия:
Аз, Елка и Валя тръгнахме към Юмрука, качихме го сравнително бързо, но все пак умората явно си казва думата. Гледката отгоре е приказна. Комбинацията между скали и трева е характерна за Юмрука и е много красиво. Надолу се вижда горист джендем. Ядохме боровинки. Оставихме послание в тетрадката на върха.

Вечерта беше тъпо.


Тъпо, тъпо, ама се случиха важни неща.
Първо и най-важно – на хижата ни чакаше група от десетина-дванадесет студенти от Русе, които поради нашето закъснение бая се бяха изнервили. Хората се надявали да се появим навреме и да тръгват с нас нататък. Е, не бяха стояли със скръстени ръце. Занимавали се с поддържащи мероприятия по маркировката в района.
С тях беше дошла и една приятелка на Галя – споменатата по-горе Валя. Очакваше се тя също да продължи с нас.
Второ, напълнихме раниците с храна. Консервите, както знаете, ни чакаха, а хижарят бе удържал на думата си и беше докарал хляб за нас. Както и зеленчуци. Зеленчуците не бяха дълго бленуваните от нас домати и краставици, а огромно количество червени пиперки и само няколко краставици, доста повяхнали. Но и на това бяхме доволни, още повече, че чушките са най-трайни.
Трето, взехме решение да не правим почивен ден на “Ехо”, както беше предвидено по график. Имахме вече изоставане от два дни, така щяхме да наваксаме поне единия.

Друго няма. В хижата беше фрашкано с народ, но нали сме ВИП-персони, настаниха ни удобно и сами. Очаквали толкова дълго в края на краищата. Някои от чакащите ни се чудеха какво да правят и за разлика от нас си запълваха времето с маскировъчни мероприятия. Този на снимката е Стоян, тогавашен помощник хижар на “Ехо” и издател на вестник “Старопланинско ехо”. Ако питате какъв е тоя вестник – беше уникат. Всеки негов брой автоматично ставаше библиографска рядкост, защото Стоян го рисуваше и изписваше на ръка. Правеше по няколко екземпляра, които раздаваше на познати. Периодиката бе когато му дойде музата, а информацията вътре – новини около х.”Ехо”.
Всъщност на снимката има още една бъдеща тогава семейна двойка. Въпросният Стоян и Петя, момичето в ляво.

И стига толкоз.

ДЕН ДЕСЕТИ: “Ехо” – “Дерменка” – 8-9 часа

Не се шашкайте от времето, за което сме взели разстоянието. Знаехме, че нямаме бърза работа и се мотахме порядъчно. А и беше ден на раздяла – Елка и Николай хванаха стоп от “Беклемето” и отпътуваха. Елка реши да не мъчи повече коляното си, а и така беше редно.
Освен това бяхме порядъчно натоварени с консерви след зареждането с храна. Особено моя милост. Вече всички си бяхме изпатили от тежкия багаж, но не ми се оставяха консерви, още повече пък тия с боб. Нали аз ги бях купувал? В раницата ми имаше няколко след “Ехо”...

Започвам с дневника и събуждането на Галя. Аз нямам спомени за моето събуждане, но определено не бързахме с тръгването и си позволихме повече почивка сутринта: В леглото съм. За пръв път да се събудя сама! По-точно събуди ме слънцето – усещането е един път. В стаята няма никой от нашите, не знам колко е часа. Дано да не съм се успала.

Започнахме придвижването вече в увеличен състав. Вижда се, че групата ни нарастна значително. После започна постепенно да се топи и след “Узана” останахме четирма – аз, Галя, Явор и Моис. Но още сме далеч оттам...
Всички се движехме добре – “новаците”, защото бяха с пресни сили, ние, за да не изостанем от тях. На мен лично това ми струваше огромни усилия. Вървях с усещането, че при всяка една моя крачка краката ми ще се забият в земята като пирони и повече не мога ги измъкна оттам. Раницата ми тежеше толкова, че ме караше след всяка крачка да се чудя как краката ми не са влезли в пръстта като в разтопено масло. Въобще – шантава работа. Само още веднъж съм правил такава грешка, хем беше след доста години. А може би именно заради това – с течение на времето се забравят някои неща.


Пътят от “Ехо” до “Козя стена” е добре известен на всички. Билото и пътеките са добре изразени, времето беше слънчево, въобще – рай за ходене. Ето ви една от почивките ни. И малко от дневника – Елка:
В момента сме на “Ушите”. Стигнахме сравнително бързо. Браво на новите! Досега никой не се е оплакал. Кой ли да се оплаче, те хората бяха свежи-свежи.
Браво и на Моис! Само днес не е минал в 5.00 да ни събужда в най-сладкия сън. А и в момента се оплаква, че още не може да дойде на себе си.
Временцето е жестоко. Открива се страхотна гледка към “Кавладаня”, “Юмрука” и “Вежен”. Чудя се дали на хоризонта не се вижда откъде сме дошли вчера.

Чудо невиждано! “Старите” сами предложиха да тръгваме!
След Козя стена се разделихме с Елка и Николай и с Валя, приятелката на Галя от Свищов. На нея и се обади някаква стара травма и тя също реши да ни напусне рано-рано.
В дневника има доста излияния по темата от Елка и Галя, но ще ги спестя. По-скоро ще ги съкратя.

Николай е написал лаконичното:
ЛЕК ПЪТ!

Елка:
Хей, много съжалявам, но просто трябва да сляза. Много ми е кофти...... Прескачам .......... прескачам .................. прескачам Ще ми липсвате!

Ще ви чакаме на Емине! Чао! Успешно пътешествие!
И да не окапвате повече по пътя. Пазете се!
Успех и на новите. Ще ви чакаме с бира!


Николай и Елка действително имаха намерение да ни посрещнат на морето. Това така и не стана, не знам по какви причини. Може би Елка ще каже...

После Галя:
.................. Хмммммммммм, няма да го пиша!


Тръгнахме от “Козя стена” вече без Николай, Елка и Валя. Те нямаше къде да бързат и решиха да тръгнат по-късно.
А ние се загубихме. Да ми беше за първи път на това място, не беше, но като мисля повече за раницата, а не за пътя... Пък и друг върви отпред. Има едно местенце, малко след започване на изкачването на връх “Кучето”, където пътеката се разделя. Горната продължава по билото, а долната подсича и тръгва към Христо Даново. В началото обаче пътеките вървят успоредно, на два-три метра една от друга и създават впечатление, че просто пътеката се е раздвоила и някъде по-нататък ще се съединят отново. Само дето това не става, а продължават да се раздалечават. И понеже отдолу горната пътека не се вижда, в един момент осъзнаваш, че не си във вярната посока. Ако въобще се усетиш, разбира се... Е, ние се усетихме общо взето навреме, набрахме се по баира право нагоре и излязохме на билото. Здраво оплезихме езици в този момент. Вината за отклонението естествено беше хвърлена върху Моис.
А в дъното на снимката се вижда “Козя стена”.

Дневник (оттук до края – 95% от Галя):
Вече час вървим. Елито, Николай и Валя останаха зад нас. Настроението ми е адски кофти. Пък и така пече...

Загубихме се благодарение на Явор. Моис отнесе караниците. Петя го защитава.
Галя цитира Моис:
”Оставете всякаква маркировка и тръгвайте” – 14.15
Оттам насетне за мен бе една агония. Всяка крачка извършвах с усилия на волята, а тялото ми с всички сетива, за които се сещаше, ми крещеше: “Спирай!” или “Изхвърли багажа!”. Стана ми ясно, че така далеч няма да стигна. Затова, когато с последни усилия се добрах до прохода Троян-Кърнаре, пресякох асфалта, хвърлих раницата на земята и отсякох: “Тук ще ядем и то само от моята раница!” Останалите нямаха какво да възразят, още повече, че изглеждах прекалено заплашително в този момент. Всъщност, не че не им се възразяваше, но се усетиха, че не трябва да нагнетяват обстановката и точно в този момент трябва да преглътнат мнението си. В резултат олекнах с две консерви боб и две риба, като втората бобена консерва си я изядох практически сам. Бях я отворил, останалите се наядоха, и за да не я изхвърлям се напънах доста, докато й видя дъното. Справих се успешно...
Докато хапвахме сладко, по-скоро докато останалите ме облекчаваха от багажа ми, пристигнаха Елка, Николай и Валя. Да им се начудиш на късмета – докато си кажем здрасти, Валя хвана стоп на север, а Елка и Николай на юг. След две минути ги нямаше при нас.

16.05 – прохода “Беклемето”. Обядваме и то със сурови зеленчуци – лукс.
Елито и Николай са 200 м надолу по пътя и стопират. Току що им спря един камион.
Преди малко взеха и Валя на стоп, но в другата посока.

Сега оставаме деветима. Прехода досега ми беше гаден. А раниците са адски тежки. Подсичаме върховете и вървим по тесни и трудни пътечки. Единственият начин да ходим, без да паднем, е крак пред крак, и то без да се заглеждаш. Така до Емине ще усвоя до съвършенство манекенската походка.


От “Беклемето” насетне успях да се поосвестя и да вляза в ритъм. Определено се усети, че раницата ми е олекнала с кило и половина-две. Въпреки неприятния терен се придвижвах добре.
Казвам, че теренът е неприятен, защото е от “любимия” ми тип – заоблено и тревисто било, като на всичкото отгоре 90% от разстоянието до “Дерменка” се трамбосва по път. Неприятно. На “Дерменка” естествено стигнахме по здрач. Хижата беше пълна до покрива, но ни сместиха някак. На наровете на последния етаж.
Я най-добре да дам описанието на Галя. Имам го наготово, а и казва всичко:
Тъкмо залязваше слънцето, когато стигнахме до хижата. Пълна е с хлапета, но все пак хижарите ни посрещнаха много добре. Имаше готвена храна и диня. Успяхме даже да се изкъпем с топла вода. Много сме изморени: на новодошлите е първи ден ходене, а нашите раници са прекалено тежки. И краката ни са подбити.

За мен – кофти ден! Иначе това е една от малкото хижи, които ми харесват. За пръв път има ток!
Позабравила е “Кашана”, но нищо, простено й е...

Толкова за този ден. След глада предишния лакомията ми дойде малко в повечко. Какво ти в повечко, направо ми излезе през носа. Гъз глава затрива, така казват, и са прави.

дата: 2005-07-26 12:09:55

Добави коментар
Иконка: смени иконка
Име:
e-mail:
e-mail адресът ви не се показва
Web-сайт:
Коментар:
КОД:
ВНИМАНИЕ!
С цел да се избегнат автоматизирани съобщения въведете в полето горе числото: 50
Туристическо, екологично и природозащитно дружество "ОРЕЛЯК", Гоце Делчев, 2004-2017

Всички права запазени. Никаква част от материалите и снимките по този сайт
не може да бъде копирана и използвана без изричното съгласие на ТЕПД "Ореляк".
За повече информация и допитвания по въпроса, се свържете с нас на адрес: oreliak@gbg.bg
e-mail: oreliak@gbg.bg